ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

Гражданска медия номер едно в град Шумен. В този форум шуменци могат да определят реда на актуалните теми.


Часова зона: UTC + 2 часа | Сега е 12 Ное 2019 4:55




Добави отговор
Потребителско име:
Заглавие:
Писане на мнение:
Въведете съобщението си тук, то не може да съдържа повече от 60001 букви. 

Големина на шрифта:
Цвят на шрифта

За да качите картинка задължително вземете само кода от полето "Forum Thumbnail" и го копирайте в полето за писане.



Настройки:
BBCode е Включен
[img] е Изключен
[flash] е Изключен
[url] е Включено
Усмивките са Изключени
Изключи BBCode
Недей автоматично да правиш URL адреси
Система за предотвратяване на спам
Целта на тази система е да спре автоматизираните роботи, които обикалят из форумите и пускат нежелани съобщения.
Отговорете правилно за да докажете, че сте човек: Кое е обратното на горещо?
   

Преглед на тема - Пътеписи
Автор Съобщение
  Заглавие:  .: Пътеписи  Отговори с цитат
До Бургас и назад


Потеглихме от XI сектор. До последно го чакахме да дойде пред пейките при пристигащите, ама като стана време за тръгване мама се поинтересува и хукна да бяга към верния сектор. Качи се и взе да ме подвиква да се качвам в бусчето ( и все пак по-голямо от бусченцето, с което се върнахме ). От друга страна и шофьорчето мрънкаше да се качвам, ама мама като хукна и голямата ѝ чанта остана при мен, та аз питах риторично:
С куфара ли да се качвам?
Шофьорчето склони и ми отвори багажника. Докато седна и вече беше потеглил. Много се люлее настрани. По пътя имаше 2 колони от по 3 тира, като зад първата имаше доста шофьори. Пред нас имаше цистерна с опасен товар ( 23 или 25, или нещо друго ). По едно време цистерната взе да изпреварва ( с мигач ) и по същото време л.а. ни изпреварваше ( без мигач ), и беше като засечен от цистерната. Някак ми е странно да пътувам без колан. В бусчето има червена стойка и, според мен, някой си е прибрал пистолета с трасиращите патрони. До стойката има и надпис на немски, който ми напомня на зевзекско интервю на Скат в шуменски автобус – защо имало надпис на турски. На едно кръстовище чакаше жена. Спряхме, а тя попита дали е за Карнобат. Може би затова сега не е сред нас. После започнахме да се движим по-бързо – все пак цистерна имахме да гоним. Докато пиша, забелязах, че я изпреварваме. После имаше много завои и ограничения на скоростта.
В Лю...во на 3 места имаше знак А18 и на има няма бусче разстояние от него – знак Д17. Към края на това населено място имаше 2 знака Б3 през ( има ) няма и 20 метра и една къща – голяма с няколко постройки и всички те с нови керемиди. Имаше и населено място с няколко съседни къщи със слънчеви панели на покривите. Два или един ВАНЯ СУПЕРМАРКЕТ.
Пристигнахме 2-3 часа по-рано от началото на семинара, на който бяхме канени и тъй като организатора ми отговори, че не предлага храна, се наложи сам да си намеря ( понеже не бях закусвал ). Намерих си чорбалня на самообслужване. Не пропуснах да пиша в книгата им за похвали. От 5 години „никой“ не беше писал. Слагам 'никой' в кавички заради долната част на средата на книгата, която беше с разлепено лепило и заради празната книга за оплаквания в НОИ на първия етаж, в която мога да докажа, че писах. Писах им, че чорбите им са кисели и ги питах дали по техния край издават касови бележки или кочани. Тез от чорбалницата ми бяха оставили краешник в панерчето, а аз бях поръчал само 2 филии и не знаех дали, ако изям и него, после ще ме карат да го плащам, затова „се задоволих“ само с платените филии.
После, след 3 неуспешни опита и няква настоятелна лелка, която ми повтаряше „моожеш, опитай пак“, се оказа, че мога да надувам балони.
Организатора беше подбрал лекторите и публиката и те си говориха на език, който само те си разбират, така че на нас – останалите ни беше малко скучна тематиката на семинара. На всичкото отгоре климатика духаше студено и след 2 лекции просто си излязох от аулата. Намерих си една топла пейка пред сградата и долу-горе се стоплих. После се върнах за почивката. На пейката миришеше на фасове. Имаше препълнен кош между двете пейки, от който освен битови отпадъци, стърчаха и фасове. Отделно пред мен на плочките ( пред и около пейката ) имаше загасени фасове. И докато си говорим за цигари, настоятелната лелка се заговори с излизащата от тоалетната чистачка:
- Може ли да пуша тук?
- По принцип е забранено.
- Аз ще пуша тук.
Чистачката видя, че няма да излезе на глава с лелката и каза равнодушно:
-Все едно ме няма ( или 'все едно не знам' ).
И лелката си застана на прозореца и взе да прави опити за убийство и самоубийство с цигарата си.
Помня само последната лекторка, на която не ѝ трябваше микрофон защото беше надарена с глас, но въпреки това микрофона беше включен. Тя говори доста дълго, така че не помня много добре какво. Помня, че каза, че като била на международна конференция се оплакала, че в България нещата не са добре и бай Ганьо сърбина се обадил:
И ние като българите не сме добре, ама албанците са по-зле.
После се качихме в колата на друг турист, който трябваше да ни закара до хотела, ама и той не знаеше пътя, затова изчакахме другите да минат покрай нас и ги последва. Добре, че запали почти веднага, че другите бяха на кръстовище. Много интересно как първата кола дава мигач, после тая пред нас и накрая нашата.
Ако не броим стените, стаята беше около 6 на 3 метра, а тавана е по-нисък от този в шуменска панелка. Но пък се вижда морето. То има хубав син цвят, който се различава от хълмовете зад него. От треперенето в аулата аз бях огладнял и след регистрацията започнах да търся хотелска храна. Ако бях повярвал на мама, щях цяла нощ да чакам да ни извикат за вечеря. Намерих ресторанта и няколко маси със салати, които ни чакаха. Въпреки, че бях много гладен, се върнах да извикам и съпроводя мама. За разлика от стаите, ресторанта им е огромен. Вътре е по-голямо от Боровец ( а може и от Боровец и Чифлика, взети заедно ). Отделно има и лятна градина. Понеже имаше 2 възможни маси за сядане, все на вятър ( в лятната градина ), с мама взехме да се чудим на коя да седнем. Организаторката взе да ни припира да седнем по-бързо. Обясних ѝ, че имаме още да помислим и когато сме готови, ще седнем и да се успокои, ама това не помогна особено. Седнахме на едната маса, ама като усетих как духа и отидох при таз да я питам дали може да седна някъде вътре в ресторанта. Тя каза, че вътре никой нямало да ме обслужи и ми отстъпи нейното място ( което далеч не беше ветровита маса в лятната градина ). Май че преди да ми отстъпи мястото си ѝ казах, че е зла и после тя ми каза, че ще седне до мен да ми дърпа ушите цяла вечер. Тя много рядко сядаше, бодваше си салата 1 път и пак ставаше да си лафи със сервитьорката. Срещу нас имаше седящи мъж и жена, вероятно семейство, които взеха да обменят информация с мама за децата си. Жената много си харесваше дъщерята, докато сина си почти не го поглеждаше. Освен когато трябваше да му се скара, че си топи хляб в чашата ѝ с вино и когато щеше да се хвърли от парапета на лятната градина. Мисля, че основно тогава му обръщаше внимание.
След салатата дойдоха панирани пипала, които се оказаха калмари. След тях пържена риба. Оказа се, че рибата не е основното ядене. Основното бе картофки с мазнина, вътре в тях, и тънко парче месо, което си прибрах в торбичка, заедно с остатъците от предишните ястия, щот таз – организаторката, ми каза, че от ресторанта нямало да ми ги опаковат за вкъщи. Мъжът от другата страна на масата, оправдавайки се пред жена си за количествата, консумирани от него, алкохол, коментира качеството на ракията така:
Не е за разпалване на огън, а за гасене.
Беше сипана в чаши, които отдолу нагоре се разширяват. Като се прибрах се изсрах и тъй си легнах.
На сутринта се оказа, че закуската е отложена с 1 час и се разходихме по алеята, успоредна на плажа. Наляво от капанчи, наречено Капана, по алеята се стига до плочки, които почти стигат до морето. Пипнах морето. И то ме пипна. Събрах си мидички. По тая алея, успоредна с морето, има и велоалея, която заема половината алея. Използват се разнообразни средства с колела за придвижване. Има и машина за наемане на колелета и въпреки, че менюто ѝ е на български, аз се отказах да наемам.
Закуската беше типична хотелска – 2 филии хляб с 1 парче ( опаковчица ) масло и 1 желе, както и енергийни парчета месо, млечни и кокоши. Мисля, че и друг път съм казвал, че парченцето масло нормално би стигнало за едната филия, ама къфто съм скръндза, го разделих на двете. Мама намери хора, дет не искат да закусват и така закуската ми стигна. След закуската дремнах и после пак отидохме в ромската градина. Рядко се чуваха чужди езици като в единия случай беше руски, а в другия – турски.
Имаше 2 възрастни софиянки, дето с мама отидоха до морето. После ги гледам с други 2 как си говорят на 1 пейка. Другите казваха, че водата е топла, а тез казаха „Видяхме едни да се цопват вътре“. Мама искаше да си наемем колелета, ама аз ѝ казах тя да ги наеме и така не карахме :). С няколко почивки стигнахме до кей. Беше пълен с идиотски изпълнения – изкъртени пейки, рибари, изкъртени парапети, надписи, неработещ платен далекоглед и върха на простотията бяха катинари, които не съединяват 2 различни неща, а са само около 1 прът на оградата на фара. Под стълбите за качване на фара имаше портрет на някакъв, който имал черна шапка и умрял при изпълнение на войнския си дълг. На връщане странния рибар, облечен в зелен шушлек от врата до педя от земята, навиваше нещо на въдицата си и жицата на въдицата, дето е свързана с въдицата и морето, беше опъната. На връщане мама си зе сладолед, въпреки, че на въпроса ѝ за наличие на подобрители и Е-та, беше получила положителен отговор. Даде ми да го опитам и съответно, след като го направих, ѝ казах, че не е вкусен/пресен. След като тя го изяде, потвърди.
В стаята изядох останалото ми от закуската желе. Намазах го върху мухлясващ на вкус краешник и си легнах. Втори ден съм тука, а още никой познат не ме е поздравил и не съм видял тез от „Типично“.
Мама ме изведе на вечеря, заедно с други гости от семинара, останали за втора вечер. Седнахме първо в това „Капана“, ама тъй като отказаха да ме обслужват, се преместихме в третото капанчи, ако „Капана“ е първото. Кола на жандармерията ( обикновена патрулка Астра ) два пъти мина по велоалеята пред капанчиту. Лелката, коят сидеши ду мен, беше дружелюбна. Започна разговор с това, че е била в Стара Загора и градът много ѝ е харесал. Не знам как, но разбра и пита не съм ли оттам и после уточнихме откъде съм. После ми каза, че другите ядящи много са харесали палачинките и предложи да ми поръча. Аз изказах съчувствие към доброто настроение, което е останало в поръчителите от изядената храна, но обясних недоверието си в пресните продукти, които я съставляват. Тя продължи да ми предлага, докато една такава чиния не се озова пред мен. Аз не я бях поръчал. Поръчките се доставяха до някой от ъглите на масата и ние си ги разпределяхме с въпроса „Кой поръча това?“. Иначе келнерът – възрастен мъж – все питаше капризна мама дали е вкусно и дали ѝ харесва. Моите картофки дойдоха в плетено от кабели или само от проводници, панерче за хляб и към края станаха кисели, затова не ги доядох. Върнах се сам. Алеята беше тъмна. По средата имаше мощна лампа, а другите бяха като старите за паметника – осветяват в малък радиус около самата крушка. Средната / мощната / обаче беше първата работеща. Добре, че в ресторанта имаше сватбарска музика. Стигнах до рецепцията и я гледам таз отпусната. Отначало си помислих, че спи, ама после чух звук от смартфонски чат и забелязах, че нещо осветява лицето ѝ. Погледнах нагоре и видях камера. Викам си да не я чакам повече да ме види, че да не ѝ направят проблеми и ѝ казах числото. Тя се извини. Ходих да акам.
Ден последен

Тая сутрин се изкъпах и мама реши да ме води в същия ресторант ( „капанчи“ ) да яде морски обяд. Седнахме на малка ветровита маса на сянка. Снощният старец ни взе поръчката, но мама забеляза маса на слънце и с разрешението на сервитьорката от снощи се преместихме. Докато седяхме на ветровитата маса забелязах, че сервитьорката се уговаря с някакъв мъж за 32 места – 4 големи и 4 малки маси. Предположих, че човека си прави резервация. Обаче когато се преместихме на слънце, същия тоя се опита да ни обслужи. Пита ни колко човека сме, все едно не виждаше. Все едно ако сме само двама щеше да ни предложи да седнем на малка маса. След като разбра, че поръчката ни вече е приета, той ни каза, че трябва да се преместим/върнем, защото сме били в неговия район и въпреки обясненията от сервитьорката и възрастния сервитьор, той взе да иска обезщетение с маса от тях. Възрастния с по-тих глас ни каза да се върнем, защото не можел да се разправя с него. На езика ми беше да му кажа, че е „е*ати обитака“, ама поради наличието на дами в близост си го премълчах. Станах от слънчевата маса и с бодра крачка се отправих към хотела. След малко мама ми се обади да се върна за разходка в ромската градина. Тя влезе в морето да си мокри краката. Чак на автогарата мама ми каза, че не била яла нищо, защото онез хукнали да ме гонят да ми се извиняват. Не съм чул нищо такова зад гърба си. И после завили храната за вкъщи. Добре беше станала чорбата. Бусченцето за Шумен беше много мъничко. Огледах се за по-големи места, но зад шофьора като че ли имаше кашон. Както може би знаете, междуградските автобуси се използват за превоз на различни товари. По-късно се оказа, че е хартиена голяма торба. Затова и седнах по средата най-отзад. Докато сядах си ударих гърба в тавана. Тавана протече върху възрастна двойка, която седеше до мен. Едно момче се опита да си намести седалката с копчетата отстрани, но нищо не постигна, освен караниците и заплахите от задния чичко – да не пипа нищо, щом не го разбира и като счупи, оня щял да свидетелства пред шофьора. Момчето се опита да обясни, че разбира какво прави, но тез схеми не бачкат. Идеше ми да цитирам един преподавател от казармата – че до 15-20 години комунистите ще измрат и тогава ще дойде демокрацията, ама кой знае тез до мен дали не са комунисти, затова си замълчах.
Едва последния ден ми направи впечатление нещо, което дотогава не ми правеше. Видях 2-3 деца с каски. От цялата велоалея за 2 дни само 2-3 деца ползваха каски.
И през последния ден видях пак на алеята мацка с дълга пола, която се разкарваше с бира Резерва, която говореше на английски.
Не разбирам как в ресторанта към хотела и в това капанчи сервитьорите могат да са едни и същи и късно вечер, и рано сутрин, а рецепционистките всеки път са различни. Защо и те не карат 24-часови смени?
Мнение Публикувано на: 20 Юни 2017 12:11
  Заглавие:  ..: Пътеписи  Отговори с цитат
Вчера отидох на плаж. На гарата посрещачите още на перона ходеха срещу току-що стъпилите на варненска земя с листчета с надпис НОЩУВКИ. Те двама ходеха така - мъж и жена, като листите им май бяха еднакви. Трябваше да гушна лелката, да ме води на терена, където иска да нощуваме, ама тя бързо си намери семейство. Мъжът, както две дами зад мен иронично повториха, предлагаше "топ център". Имаше и една дребна бабичка, която не се натрапваше и беше на първия завой. На гарата погледнах към светещото табло на сектор заминаващи и пишеше за Шумен 14:15. Пуитах на информация освен този влак кога има друг и тя ми каза, че тоз в 14:15 бил само в делнични дни. Предварително знаех, че морето е като излезеш от гарата надясно, само че се заблудих и минах през подлеза от другата страна. Купих си баничка и въпреки първите неща на ценоразписа по левче се оказа, че баничката струва ДВА. И понеже е скъпа, си поисках касовата бележка. И понеже е скъпа и не я доядох ( което ми напомня да я махна вече от раницата ), сърце не ми даде да я оставя някъде по пътя. И си продължих надясно от гарата, ама по това шосе. За малко да се изгубя, ама добре, че им работят уличните табели за упътване на туристи. По пътя имаше смешни знаци като Изображение. На някой от следващите светофари имаше знак за забрана за престой и паркиране. Добре, че светофара е с приоритет пред пътния знак, че иначе нямаше да се спира на червено. Както си вървях към плажа и чух някаква аларма да идва към мен. В първия момент не разбрах какво става, ама в последния видях един "паяк" да минава край мен с една кола с включена аларма.
На плажа имаше всякакви дами - бели, (двойно)бели, с бански, само с долни бански, пенсионерки. Край плажа водях само двама души си бяха купили кучета, а другите разхождаха ГМО-тата си ( пинчери и/или чихуахуа ). Едно дете разхождаше болонка на плажа. Имаше и 2 улични кучета на плажа. Имаше спасител и доста кошчета на плажа. Те се ползваха за всичко друго, но не и за фасове. Не знам защо, ама сред толкова много дами, зрението ми се изостри. Няколко часа само се оглеждах. Като се прибрах мама ми каза, че лицето ми било почервеняло. А аз само него не намацах. Ко няма да почервенее, като тая тая по цици беше от страната на слънцето. Имаше три двойки гълъби. Е, не знам дали бяха двойки, ама бяха 6 гълъба и идваха да пият вода от канала, дето "извираше" до мен. Ако да речем морето е на изток, доста повече самолети отиваха към ИД, отколкото да се връщат обучените. Та много самолети минаваха. Имаше платноходки и едно водно колело, ама с него се возеше само спасителят. Спасителят - един от най-черните хора на плажа. Мястото, на което летуваше спасителят, беше обградено с няколко колчета и лента с цветовете на мартеничка. По едно време ми писна и макар, че имаше много време до влака, седнах на пейката до миризливата чешма и реших да се връщам. Да, ама колегата от Варна ми звънна да се видимs и каза, че ще се забави, затуй се върнах на плажа да зяпам. На бабичката едната гърда беше излязла от банския и тъй като беше по-близо от оная без бански, взех да гледам нея. Пък тая с долен бански имаше що годе големи гърди, ама като легна "всичко туш".
Колегата ме заведе на едно плажно барчи и отиде да търси банкомат. Вика да поръчам. Добре, ама никой не идва да обслужва. По едно време гледам как един с една бира се отдалечава от бара и отива на плажа. Тогава ми светна какво ли значи надписът с тебешир Self service или нещо такова. По едно време ми писна да няма сервитьорки и заминах, ама реших, че ще е коректно да информирам колегата. Видяхме се на следващия светофар. И седнахме на едно барчи до гарата. Говорихме за образованието ни, за работа и планове. Той каза, че с нашата обща специалност даже учител не може да стане, а и не би станал, за да работи за 600 лева. "Туй пари ли са", пита иронично той. От година работи в столицата и вече обмисля да си купи апартамент там. Много странен чай сервират там. Донесе ми чаша с гореща вода и преди да се усетя сипа една чинийка дреболии във водата. Дреболиите приличаха на чинийката със смлени люти чушки, която дават с шкембе чорба или която поръсват в дюнера, когато им кажеш, че искаш да е лют. Добре, че между чашата и таз чинийка с дреболии имаше цедка с формата на малка чаша. Филтрираха се едрите неща, ама дребните, след разбъркване от моя страна, останаха на дъното. Стана време за сметката, обаче я донесоха под формата на книжка. Приготвих си пари, ама той вика да ги прибера. "Едвам ме накара." Остави 10 кинта вътре и стана да си ходи. Понеже му бях разказал за скъпата баничка и вече започнах да се притеснявам за кафенетата, го попитах колко е била моята сметка, за да знам дали да сядам пак там. Каза, че общо е било шест и нещо. Питах го дали, след като ме изпрати на гарата, ще се върне за рестото и той каза, че "обидно малко" е оставил - само 3 лева. Като се замисля за месечната му заплата и първата асоциация е думата, която използват полицаите от пътна полиция.
Мнение Публикувано на: 06 Сеп 2016 9:24
  Заглавие:  ..: Пътеписи  Отговори с цитат
Ходихми с мама на Пловдив да оправим последния документ за книжка.
Поне отиването ми беше що годе нормално. Като се настанявахме във вагона, на него пишеше 1 и мама бая се чуди дали да не се върнем, което накара хората зад нас да кажат, че нямало как да има два вагона първа класа един до друг. Кондуктора потвърди, че макар вагонът да е първа класа, ние да го чувстваме като втора. Едни работници като се качиха замириса на нещо като гладено или масло. По пътя имаше доста изгорели слънчогледи, доста дърва за огрев, вкл. и на камион. Имаше оранжерии във вид на полу-цилиндри, обвити с найлони. Много близо до Пловдив имаше нещо, което не мога да си обясня – колиба, на чийто покрив има слама и над сламата – автомобилни гуми.
Един чичко в купето ни каза, че в тунелите влака правел осмици, а на връщане от Плачковци в тунелите влака правел шестици ( или девятки, не помня ). Някакъв италианец го измислил преди 103 години.
Понеже за документа работят само до обяд, а ние само до обяд пътуваме, можехме само да оставим нещо за ремонт и да се отправим към мястото за спане. Този път мама избра Кукленски манастир. Още на гарата мама аха да се обади, за да попита как да стигнем до ремонтната база и една възрастна жена, седнала до нас, се нае да вкара цялата си енергия, за да ни измисли подходящ превоз. Но когато отидохме на спирката, мама все пак се обади и все пак попита почти всички чакащи за номер на рейс, докато не чу познатото число и познатата спирка, от която да го хванем. А причината таз бабичка на гарата да ни каже ново място и нова спирка били някакви разкопавания в града. Повървяхме малко, след като ни остави рейса, стигнахме ремонтната база и после реших, че съм гладен. ЕЙ, Никога не вярвайте на някой, който на въпрос „прясно ли е“ ви отговори „преди малко го готвих“! Намерихме една скара. Аз си взех риба, а на мама взех птиче месо. Моята риба нямаше лош вкус, но месото ѝ беше много меко. ( И първата ми рабита като се настанихме в манастира беше да я пусна да плува в открити води. Даже ѝ дадох начална скорост с казанчето. ) От скарата си хванахме същия автобус ( кондуктора беше същия – някакъв странен – с костюм ) да ни върне на гарата. И при тях автогарата и ЖП гарата са близо една до друга, но са свързани с подлез. Подлез, пълен ( с малко изключения ) с търговски обекти. От автогарата се качихме на автобуса и стигнахме Куклен. За първи път мама не разпитваше всеки срещнат на коя спирка да слезем. Мина една спирка в селото, на втората проппусната взех да се изнервям, че тя не пита и като пита вече беше късно. Стигнахме последната трета спирка и се оказа, че трябвало да слезем на първата. Тръгнахме пеша да се връщаме и заръмя. Питахме едни дами накъде и те ни упътиха. По едно време взе да усилва, ама ний си вървим. Една кола спря до нас и шофьора ни пита дали сме местни. Пита ни накъде сме ама първоначално се начумери, че било много далеч. После изведнъж си смени мнението и ни покани да ни закара. Не знам защо, но по пътя ни каза, че такси би ни взело 10 лева за 6-те километра. После отказваше да вземе пари. Само мога да ви кажа, че пътя от Боровец към стария град ряпа да яде пред тоз. Много завои на път, предназначен за 1 автомобил... Разминаванията едва ги правехме, защото, според думите на шофьора, ако излезе от пътя, ще си счупи колата. Според мен имаше пясък и малки камъчета, ама карай. Та много тесен път, но като че ли неизползван, с много завои. Личеше си, че все едно скоро е асфалтирано. Шофьора ни информира, че дъждът е „удавил“ Асеновград. Имаше около 2 уширения на пътя и едно кръстовище. Общо 3-4 километра баир на изкачване с много завои. Настанихме се в манастира. Стаите са обновени с вградени в едно помещение баня и тоалетна, модерно направени – плочки, бойлер, чешма със смесител. Имаше духалка в стаята, пред която си сложихме дрехите да изсъхнат. Сутринта „дядо поп“ ни закара до Пловдив. Взехме си маршрутка – малък бус, пригоден за возене на хора, а не на товари. Много по-лесно намерихме нужното ни МТБ, отколкото е описано в сайта им. На регистратура им дадох документите и те ми дадоха 4 бланки, които да попълня. Последната, разбира се, беше модерната – че съм доброволец в даването на личните си данни. Само за последната точка бяха леко нахални, щото писали, че знам кой ще ми обработва личните данни и каква длъжност има той. След като попълних данните си, в регистратура прикрепиха с кламер 4-те бланки, документите, които им бях занесъл и малка бележка с номерата на кабинетите и вида лекари, които трябва да посетя. Пред първите два аха да почукам и един човек с чаша кафе ми казваше, че вътре има човек и да седна да изчакам. Първо минах през хирурга. Изпитът беше да клекна и да стана; да протегна ръце и да ги свия; да завъртя глава. Писа ме, че съм добре. После ходих при невролога, ама сестрата каза, че доктора по-късно идвал и докато затварях отвън, тя нещо взе да мърмори. После отидох на УНГ. Изпитът беше да ида на около метър пред нея, но с гръб към нея и да запуша ухо, а тя да ми шепне цифри. Изпитът се повтори за двете уши. Оказа се, че чувам. После беше мъчението. Оказа се, че очната също обича да закъснява. След като ми отвори 2-3 пъти сестрата, най-накрая разбрах, че лекарката Коджебашева ( само нейното име запомних ) обичайно идвала към 10:30 ( при положение, че според работното ѝ време, тя започва да работи в 08:30 ). И тъй 1-2 часа минаха в разходки от единия край на коридора – невролога, до другия край на коридора – очната. Минах и през председателя на комисията ( и при него имах преглед ) . Изпитът бяха въпроси, отговорите на които можеше да си набави, четейки документите пред нея...и измерване на кръвното. А...и провери дали нямам разширени вени. По някое време сестрата на очната реши да ни пуска за предварителни изследвания, че като дойдела лекарката, по-бързо да ни преглежда. После невролога се оказа, че се е появил. Нямаше изпит, ама ме питаха дали съм припадал. Питах го дали съм здрав и той само поклати глава и не каза нищо. После ме намери пред кабинета на очната и ме върна до кабинета си да допишел още нещо. Накрая и очната се появи като народна песен към 11 без 20. На очната ще сложа първа звезда на интересчийка. Очният изпит беше почти стандартен – очила, но таблото беше проектор с около 4 цифри настрани и 3 реда. С дистанционно цифрите се сменяха с по-малки. Та интересчийка номер едно като разбра, че не съм от Пловдив, много услужливо ми предложи да ме прегледа в клиниката си, само за някакви си четирсе и няколко лева прегледа. ( Демек не мога да си изкарам направление за по-евтин преглед. ) Видиш ли ретината ми можела да се отлепи и това било много по-важно от това кой диоптър ми е нужен. Със специалния си лазер щяла да ми запълни някакви дупки в очите...Убеждаваше ме колко било необходимо. Такава клиника имало и във Варна – написа ми номера на визитка. Малко се натъжи, че няма тя да прибере парите от прегледа, а може да ги дам във Варна...И после се наредихме пред кабинета, където комисията заседава. По някое време излезе сестрата на невролога и каза, че някой от нас си е прибрал химикала ( там се подписвахме на една тетрадка ). Мърмори още малко, прибра се в кабинета, облече си цивилни дрехи и си замина. Единия от опашката каза, че химикала струвал 20 стотинки и можел да даде, ако трябва. Това изказване разсмя част от чакащите. По някое време очната, в която бяха останали документите ни, понесе архива с файловете ни :) към заседателната зала, пред която чакахме. След нея започнаха да се събират и другите лекари, през които бяхме минали. Междувременно мама, докато скучаела пред регистратура, направила така, че да ме приемат по-скоро. Ето защо едната лекарка излезе от заседателния кабинет и каза, че момчето от Шумен ще го приемат с предимство, защото ще пътува. И въпреки това един, дето прилича на професора Млеченков, но по-дърта версия, ме предреди. За да не ме предреди и още някой, станах прав да чакам. Вътре едната лекарка само ми каза да раздвижа краката на пръсти и пети, както съм седнал. И ми дадоха 3 години. Само трябвало да го подпечатам на регистратура. Подпечатах го и мама взе да ме хока да бързаме. А още нямаше един ( влак в 14:30, рейс около 1 час след влака => има време ). Казах ѝ да не бърза, че има време и отидох в лафката да хапна. Не бях ял нищо и нямах намерение да бързам да вървя след това с лекарите. Хапнах един сандвич. Мама беше недоволна за решението на лекарската комисия и казвайки „не може нищо да ти няма“ се качи по стълбите. Върна се с председателя на комисията. Председателя ми поиска решението под предлог, че ми сбъркали ЕГН-то и като се върна каза, че някакъв лекар, без когото са започнали да заседават, взел, че се разсърдил колко много са ми дали и ми намалиха разрешителното. След това остана да ме настройва да не ставам шофьор, настройваше мама да не ми купува кола, защото щяло да е стрес за нея всеки ден и от шофирането съм щял да стана по-болен. И тук идва реда на втората звезда – Председателя на комисията – интересчийка номер две. Тя каза „Дано не се случва, но ако на теб или на майка ти се наложи лечение, трябва да имате пари.“ Демек – не се забавлявайте, а пазете парите за колегите! Взе да ми говори как настроила сина си, че не трябва да става шофьор, ама той станал. Пуснала го да кара с баща си и той после ѝ казал, че била права – демек не издържал психически. Само ѝ казах „горкия“ и излязох от болницата.
Взех си нещото от ремонта, който, за съжаление не се беше оказал плодотворен. Взехме автобуса и стигнахме гарата навреме – 14:15. Обаче се оказа, че има 60 минути закъснение. Реших да чакам. Мама си намери нещо като фирмен магазин за млечни работи и се зариби да пазарува от него. Спря се на една паста и попита продавачката дали е хубава. Естестввено се оказа „много вкусна“, което ме раздразни. Оставих 20 лева на касата да се забавлява и напускайки обекта, казах, че всичко е идеално. Почаках я в чакалнята и после седнахме на едно барчи в гарата. Питах работещата там дали е на самообслужване или да чакам да ме обслужи и тя каза, че аз трябва да си поръчам. Поръчах си пиене, а мама взе да яде пастичката с малка виличка ( мисля, че е в комплект с ножче и тирбушон ). Не си поръча нищо, даже помоли момичето да ѝ напълни шишето, което си носеше, с вода от бара. Изпих си на 2 на 3 сока и взех да се оглеждам ту за кош, ту за нея. Някакво ченге сигурно 5 или 10 минути беше пред нея и си говореха. Викам да не ги прекъсвам, ама не ми се седи на 1 място и най-накрая я питах къде да отиде шишето. Тя ми посочи кош до бара и май беше благодарна, че я отменям в отсервирането. Като заминавахме тя ми каза някаква вежлива дума за сбогуване и аз се обърнах да я повторя. И чувам как ченгето ѝ вика „ти май го хареса“. Оттам се преместихме до коловоза. Там седеше един с бадж ( вероятно на БДЖ някакъв служител ) и информираше пътниците, че няма машина. Чакахме машина да дойде от друг влак, който пътувал към Пловдив. Не знам защо, ама това човече се спря пред нас и като латерна повтаряше, че чакаме машината и ТОЙ чакал обаждане от диспечер. Изживяваше се като най-важния човек на гарата. Каза, че щял да се обади на негов братовчед, който работел при диспечера. Братовчеди били от много време. Обади му се и му каза, че пътниците чакат. След разговора каза още веднъж, че чака обаждане от брат'чеда и почти веднага телефона му звънна и въпросния брат'чед му е съобщил, че влака идва и вече ще имаме машина. Качихме се....и след време се оказа, че докато местели машината, тя се счупила. Билета ми беше за заминаване в 14:35, а реално заминахме към 16:57, защото и след ремонта пак имаше чакане – трябваше да изчакаме някакъв влак да замине преди нас. На втората гара, след Пловдив – Тракия ( и те си имат спирка Тракия, ама квартала им е доста по-голям ) пак чакахме тоз да минел преди нас. Може би заради закъснението, чувам кондуктора да казва на дама в купето зад мен „Влак има всеки ден. Дали днес ще се прикачите или утре, няма значение“. От Плачковци нататък ( по-назад нямам данни ) , при всяко потегляне, замирисваше на горяща пластмаса. Мама докладва на кондукторите, ама те казаха, че нямало проблем. На Горна Оряховица една дама пита някого „Това Горна ли е“ и получи отговор „Не. Това е Горна Оряховица“. Някакъв бабаит от съседното купе наплаши мама, че в тунелите можело да я ограбят; че на няква отрязали нещо, щото не могли да смъкнат бижуто от нещото и тя взе да припира да се местим напред. Казах:
-Бог да им е на помощ...
-Аа, на тях? - изнедоволства тя.
-...Ако те нападнат в мое присъствие.
Добре, че дамата от задното купе я успокои, че на мен не ми вярваше. На Горна Оряховица се качи същата кондукторка, с която пътувахме на отиване. Мама ми каза, че идва до Горна, седи там и се връща с нас, но не беше съвсем права. Тя била от Горна Оряховица и веднага, след като сме пристигнали, тя се върнала и сега заминавала към Варна. Тя ни каза, че машината, с която сме стигнали, веднага е била пратена за ремонт и са ни сложили „нова“. Каза и че сме нямали здрава машина и всичко било на „доизживяване“ и че заради забавеното тръгване кондукторката, с която се е сменила, плачела. Кондукторката ни ни се извини, но мисля, че кондукторите имат най-малка вина, да не кажа никаква, за проблемните машини. Реално погледнато обаче, те са лицето на БДЖ за пред пътниците и вероятно те отнасят критиките. На връщане обърнах внимание по тунелите на шума, който издаваше влака и съм по-склонен да вярвам, че влака прави завои. Каручката на дядо издаваше подобен шум на такива ( не че ги знам какви са ) завои. Но след Горна Оряховица си мисля, че бързият ни ( според билета ) влак, се превърна в пътнически. Спираше на нечувани гари и спирки, за които май даже нямаше слизащи или качващи се ( не мога да бъда сигурен ). Преди Шумен спряхме на гарата на СЕЛО Хан Крум с бързия си влак.
В Шумен таксиджията ни си мислеше на глас „Чудех се кой влак идва сега“ и мама му каза:
-Как кой? Закъснелия.
Мнение Публикувано на: 21 Авг 2016 16:53
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Извън темата/подсказка:
max написа:
Много сериозно се притеснявам за състоянието на психическото ти здраве пич. :? :shock:
Аз вече спрях да се притеснявам за вас. Може би критическава ви ви кара да се карате с всички.
Мнение Публикувано на: 10 Апр 2016 12:08
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
А за собственото такова? Или няма наличност? :A7.gif
Мнение Публикувано на: 10 Апр 2016 11:59
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Много сериозно се притеснявам за състоянието на психическото ти здраве пич. :? :shock:
Мнение Публикувано на: 10 Апр 2016 7:33
  Заглавие:  ..: Пътеписи  Отговори с цитат
Пак ходихме на Пловдив с мама.
Отиване:
Пак с автобус и въпреки, че трябва задължително да имаме двама шофьори, бяхме с един. Въпреки, че на автогарата сред изпращачите имаше полицай, имаше и пушачи ( включително и продавачката на билети на прага на офиса за продажба на билети ). И въпреки, че на автогарата е забранено навлизането на МПС, различно от автобуси и споменатият вече полицай, като че ли това не важеше за водача на лъскавото Ауди. На кръговото преди Белокопитово май се качи на бордюра със задните гуми. Сега, докато пиша
взех си тетрадка да не забрая нещо
, спряхме на обикновена спирка на пътя. След около 10-15 минути чакане се оказа, че чакаме 2 пътнички. Иначе имаше предположение, макар и шеговито, че сме спукали гума ( шофьорът отвори предните врати и слезе ). Тая спирка беше нейде между Търговище и Омуртаг пред А26 и В24. Мъгла малко преди и малко след Мокрен. И много грозно подкастрени крайпътни дървета в Мокрен. Чак мъглата смущаваше радиото. Малко преди Калояново взехме да се влачим. Отпреде ко да видя - камион с войници. Като ги изпреварвахме, усмихнато сякаш ни поздравяваха по техния си начин - с докосване на веждата с нокът. Малко след Калояново пак такъв камион, само че те не ни поздравиха. Некви намръщени. На Сливен една проверяваща три пъти ни преброява и пак не ѝ излизаха сметките. Фонтанът на кръговото в Стара Загора не работи ;(
Като стигнахме Пловдив още от автогарата ми направиха впечатление, макар и лошо, че част от момченцата ( ученици ) са с прически като на Евгени Минчев. Ходеше ми се да пишкам, ама мама държеше да си платя и да отида тоалетната на автогарата, като за целта ми даде нужната сума. Иначе не бих платил за нещо, дет мога да го свърша по пътя. На излизане, въпреки, че дамата се бе зачела във вестника, любезно ѝ казах: "Олекна ми" и тя се усмихна.
Неадекватните кондуктори в автобусите им още ги има. И още си карат с билетчета.
В първия автобус, който си беше правилният номер, обясняваме как изглежда спирката и къде искаме да слезем. Примерно казваме до банката и обясняваме как изглежда спирката, като питаме на коя спирка да слезем. Оня ни отвръща "Коя банка?" ще кажеш, че автобуса минава през всичките...Добре, че са пътниците. Във втория автобус беше по-лошо. Долу горе като оназ от милета предния път - напълно неадекватен. Питаме го къде да слезем, оня ни се обяснява, че за първи ден бил по този маршрут и не е от Пловдив. Ходи, пита шофьора, ама накрая пак една пътничка ни обясни. Тя имаше славянски акцент. Въпреки, че тя ни обясни, на спирката пак поразпитахме ( като казвам множественото число, разбирай мама ). Тъкмо бяхме слезли на някакъв панаир. Трябваше да минем 3 кръстовища ( според мацката от автобуса 5 минути път, а сега, според bgmaps 1.7 km ). Интересното е, че рецепционистките винаги помнеха кой ключ да ми дадат, когато отивах сам да си го поискам, а когато бях с мама се колебаеха в коя стая сме. Мама предвидливо си беше взела дрехи, за да може да се изкъпе в хотела и непредвидливо беше забравила да вземе такива за мен. Тъй че ходихме, търсихме и намерихме магазин, подобен на тоя на центъра срещу пиците на Минев, където имаше всякакви неща, вкл. и търсените от нас дрехи. Първият ден беше настаняването, вторият беше същинската част - лаладжийството или официално му семинара и третият беше изнасянето. По време на семинара си четях "Малкият разузнавач". На някои страници имаше печат с адрес в Шумен и някакъв надпис от рода на "лична библиотека". Мисля да посетя адреса да видя дали имат и други излишни книжки. Тая си я бях взел от единствения останал братчед след чистката на братчеди на пазара. Гледам още някакъв се опитва да взема пари от тоалетната, ама него не го знам сякаш. Та тъй, връщаме се на вечерята в основният ден. Както знаете, в механите сервират първо салата и после се чака към 1 час, докато дойде месото. А бяха казали да отидем гладни. Знаейки тоз обичай и необикновено гладен, не бързах да започвам със салатата, ама гладът ме направи тревопасен. Първоначално сервитьорката сервира 3 салати на масата като имаше за цел да напълни цялата маса със салати. Ние бяхме от първите пристигнали за вечеря и нямаше много други седнали на масата. След десетина песни, все още имаше само 3 салати на масата. Хотел само с 30 стаи. Кога ли са препълвали ресторанта си ... кога ли са готвили за толкова хора? ... Персоните, които сервират, нямат задължителна екипировка. Дядката с белия мустак го играе DJ. След като вдигнах глава от салатата, с учудване установих, че почти се е запълнила масата не само със салати, а и с хора пред тях. Музиката беше 2 гръцки и после няколко песни на Орхан Мурат. Седнах с гръб към ино красиво момиче. Не знам как да я заговоря или поне много ме е страх. Дойде една позната и взе да танцува танго - танц без настояще по дискотеките, затова и не ми беше интересно да воайорствам, както останалата част от ресторанта, но се обърнах и погледнах момичето за малко. После, когато дансинга се поопразни, я погледнах пак. Този път и тя ме погледна. Усмихна ми се и аз отвърнах така, но много бързо се обърна. :( Преди да я загледам питах една жена дали тя е обвързана и тя :) каза, че не е и да давам смело... ама аз не можах. Знам, че ако ѝ знам 1 име, ще ми е 10 пъти по-лесно да я открия в нета, ама ей на! Помолиха ни да останем до 1/2нощ, щот няква имала рожден ден, ама аз не се съобразих. Вече ми беше писнало от един ентусиаст - фотограф, дето в осветеният ресторант ползваше светкавица. Тъкмо музиката беше дошла от 90-те години - плачи, тачи, танго и макарена ( преди това мина през няква на Лили и Слави с комбайна ), когато реших да тръгвам. Сутринта бързах да ида на закуска да я видя. Като че ли като приключвах я видях, ама беше много далеч и не съм сигурен дали беше тя. "Закуската" беше 2 опаковки ( за по 1 филия ) масло, 1 опаковка сладко желе, бъркани яйца, шунка/бекон, кашкавал, сирене и около 1 маслина, нарязана на кръгчета. Дълго време се чудих това ли се нарича закуска, но накрая опитах да се нахраня с това. Добре, че нямаше много хора, че почти свърших филиите от панерчето на масата. На връщане имаше 3 рецепционистки, но тази с руския акцент издоминира и завърза разговор с мен за закуската. Аха да вляза в асансьора и вратата не ме изчака. Изчаках още една порция да слезе - властната майка и приятелката ѝ - дето бяха на нашата маса снощи. Даже искаха да ги поздравявам поотделно.
Малко за стаята: Архитекта или майстора на плочките в 2 в 1-то ( баня и WC ) не е предвидил хубав наклон за към канала и водата си остава в локвичка до дупката, в която би трябвало да се стича. В резултат след първото къпане в 2 в 1-то остана аромат на удавили се и престояли във водата охлюви. Прозорецът е просто приказен. Направо "без думи" Изображение. Като за без пари толкоз.
През прозореца непосредствено до хотела се виждат успоредни бетонни блокчета, като че ли по тях е имало релси, а малко пред хотела седят и самите релси и един изоставен камион. Колко ли краен квартал са, че няма кой да ги продаде на вторични...
Снощи 1 момче ( мислеше се за организатор ) в началото на вечерта каза по микрофона, че е седнАл там и от някоя далечна маса дама се обади, че всъщност е сЕднал. Той каза, че е от Плевен и е седнАл на масата. :D
Връщане:
Решихме да се приберем с влак, щот тръгва по-рано от рейса. Btw в рейсовете трябва да сканират багажите, преди да е станало Франция или Белгия. Преди тръгване на влака, вагоните бяха заключени. Кондуктора влезе по някое време в първия и после отключи и отвори отвътре останалите. Кондуктора, след като видя билетите, каза, че трябва да сменяме вагона, щот тоз бил I класа. От 3 вагона средния да е първа, а останалите - I и последен - II...логика?... Дадохме му допълнително пари и се спазарихме да останем. На някоя гара или спирка(спиране) видях вагон с надпис ДП "НК Железопътна инфраструктура" Секция Враца - вагон с антена...Оризово.
Каква ти I класа? То от всяка метална част в купето бие ток... Едва се сдържах да не напсувам на майка дръжката на вратата, преди да я затворя. За трети път ме удари. Добре, че се сетих да ползвам шапката за изолатор и да затворя с нейна помощ.
Прозореца като го отворихме, после едва го затворих с нечовешката сила на мъртвата тяга. Лявата половина половин сантиметър харалък, дясната - затворена до горе. Чешмата в тоалетната на таз първа класа си нямам на идея как се пуска. Някой друг също не е имал на идея, затова и чучура едва се държи...
Мнение Публикувано на: 08 Апр 2016 10:27
  Заглавие:  ..: Пътеписи  Отговори с цитат
Тез дни ходих НА Пловдив с мама.
Отиване:
Тръгнахме рано сутринта като таз от билетната каса не беше отворила когато съответният автобус дойде да ни чака да се качим
Извън темата/подсказка:
( по спомен тя доста закъсня и може и преди автобуса да е дошла, ама паметта ми не държи така добре, както на младини )
. Излязохме от тоя изход, дето се минава покрай гръцкия блок и после на широкия път се поема наляво. Двамата шофьори съвсем условно ще ги наричам турчина и Орлин Горанов. Не бих искал да засегна никого от тях. Първо караше турчина. Тръгна да изпреварва 2 камиона. Тамън сме успоредно с първия и насреща гледам фарове. Ама те били доста надалеч и той си продължи маневрата. Тамън почваме да изпреварваме втория и се чува Орлин да казва два пъти нещо от рода на "няма фарове". След няколко секунди стигна до главния мозък на турчина и се върна, като прекрати изпреварването. Насреща ни ко да видиш - бял бус кара без фарове. Друго рязко спиране също събуди вниманието ми - май се беше опитал да изпревари ино голфчи кат на Росен-Шумен, ама се появи стеснение на пътя, подобно на това по пътя за гробищата, та шофьора се отказа и се влачихме известно време зад голфчиту, защото после пътя стана тесен. Пред нас имаше някаква лекарка, която мама познаваше и си лафеха известно време. До нас имаше 2 момчета, от които единия водеше монолози през половината път, а другия се намесваше само с неща от рода на "наистина ли", "да, точно така". Само 1 път каза цяло изречение, май за онуй циганчи, дет знай столиците 18+
Извън темата/подсказка:
( )
. На Търговище обаче имаше промяна на силите - качи се приятелка на лекарката и през целия път те си приказваха. По едно време и двете почнаха да се смеят, а монолог-мейкъра май беше заспал и така им изшътка ( като селянин ), че тез се притесниха и лекичко се обърнаха към него, да не би да са виновни за нещо...После си продължиха лафа. Те едва ли щяха да се хилят повече от 5 секунди. Обикновено като се смеят няколко жени, на едната ѝ е смешно, а другите пригласят с фалшив смях заради женската солидарност. Монолог-мейкъра обиколи доста теми, но основно хулеше жените. Сравняваше дадени жени, които живеят на едно място с дадени мъже, които живеят на друго и това му даде право да направи генералната оценка, че мъжете са подредени, а жените не си подреждат стаите. Каза, че като имало сива икономика народа бил добре, щото имал пари. Мисля, че на Стара Загора имаше едно готино кръгово с фонтан по средата. Струите тръгват от краищата на водния басейн и са с дължина около радиус. Мисля, че пак в същия град на автогарата има чешмичка и оптимисти около нея, продаващи бутилирана вода. По пътя имаше до два поредни града ( или поне аз така си мисля ) работници край пътя, които кастреха растителност край осевата линия вдясно, като при вторите работници даже имаше 2 конуса да ги пазят. На тоз големия път, по който се движи автобуса има повтарящи се през кратки интервали знаци. Сигурно ако карат много бързо няма да прочетат цялата табела и затова. Но пък на едното място имаше 3 (червени хикса на син фон и червена окръжност допираща се до краищата на хикса) пътни знака, забраняващи паркирането и няколко автомобила паркирани малко след третия. Имаше почивка някъде около Омуртаг. Там пише "българска кухна добре дошли ( нещо на турски ) wellcome". Прегледах запечатаните неща, но нищо не ми хареса и отидох на скарата. Питах за свинско. Готвача каза, че има, но ме посъветва да ям нещо друго. Тръгнах да си ходя, ама викам да съм човек и да си кажа "Тогава няма да ям". Но пък успя да ми предложи нещо, което става за ядене и все пак хапнах. Така пътуването взе да ми се струва приятно.
Как да е, стигнахми Пловдив. От автогарата се минава през огромна търговска зона, наречена подлез и се стига до спирката. После мама ми обясни, че сме минали под ЖП гарата. На спирката един, за да започне разговор с мама, каза нещо за мен, с което тя очевидно се съгласи и после май се опита да изпроси пари. Само дето тя 3-4 пъти не го разбра какво казва, от което си вадя извода, че е бил на градус. Първата болница лесно я открихме. Мама се беше подготвила и знаеше кои автобуси ще ползваме. В bgmaps преди доста време сравнявахме маршрутите и от болницата до точка Б трябваше да минем през 5 квартала долу горе. Тез в Пловдив са още на билетчета. Модата с касовите апарати още не е стигнала при тях. :arrow: Тук идва момента, в който попаднахме на неадекватна контрольорка. Както всеки път, казахме и на нея къде искаме да стигнем и я попитахме къде да слезем. Тя каза, че не знае. Кзахме ѝ улицата, на която се намира обекта, но тя не знаела улици. Момиченцето, според мен, беше от милета ( от бледите брат'чеди ). Нямаше бадж, от който да науча името ѝ и още веднъж да я похваля. Блузата ѝ бе на черно-бели райета и като се поизпразни автобуса отиде да нагъва кофичка кисело мляко до шофьора. По някое време шофьора спря на спирка, на която май не трябваше, за да може таз да слезе до съответната Славка ( да не рекламирам магазинчетата на депутат, закичени до спирките ) за да развали или уедри пари. Разбира се, на магазинчето имаше опашка, която, ние пътниците, също изчакахме. Щом контрольора не знае, питаш когот свАриш. Ама никой не беше чувал тоя мед. център, за който се бяхме запътили, та мама се обади на лекарката и тя каза къде да слезем. Казахме на момиченцето къде и тя каза, че е далеч. Мама пита един чичко къде е това и той каза, че това е на края на един квартал, който квартал бил колкото два пъти Шумен, но още сме далеч от този квартал. Как да е, на спирката ни упътиха долу горе за посока, но никой от минувачите не бе и чувал за тоз център. А той се оказа ( след второ позвъняване до лекарката ) на другия завой на улицата, на която никой не беше чувал за него. Аз пак малко или много бях подлъган от мама да се съглася да измина толкова километри. Мислех, че в тоз център, уж единствен в България, ще могат да ми уточнят диагнозата, а те пак се хванаха за старите предположения и колкото да не сме се разкарвали напразно се спряха на едното. Момичето от регистратурата ме почерпи с някакви солети, всяка от които с диаметър колкото този на цигарата. Смятам, че един пакет от тях ще ми стига за стабилна закуска, а нищо чудно и за обяд. И след като свършихме работата в тоз център, тръгнахме да се прибираме към мястото за нощуване - Бачковски манастир ( от центъра до гарата и от гарата в манастира ). Решихме да преспим там някъде, защото следващия автобус е на другия ден, а при влака има "прикач(в)ане". Добре, ама по едно време попаднахме в задръстване. В началото му една дама помоли шофьора да отвори да слезе. Явно знаеше какво я чака. Като разстояние, което изминахме да е било 1-2 километра, ама най-голямото разстояние, което изминахме на 1 път беше разстоянието между 3 дървета. Много дават мигачи на многолентовите пътища, ама как все тъй им хрумва да се набутат в крайна лява лента ( където няма голяма опашка ) и като светне зелено за нас да дадат десен мигач и да ни препречат пътя? Нагла работа. На автогарата взехме последната маршрутка. Закара ни човека. Качихме един баир със затворени павилиончета и влязохме през портите. Посрещна ни един полицай, после ни настаниха. Вътре топличко от почти нетоплещо парно. Тоз полицай май имаше за цел да охранява манастира през нощта. На връщане сергийките бяха отворили. Всякакви занаятчийски и други курортни джунджурии и лакомства. Направи ми впечатление 2 бутилки с червена течност и надпис под тях "ягодова ракия". Нямаха цена, затова и не можах да преценя дали бих спрял там да купя. Тъкмо се настанявахме на спирката и един с черен широк мерцедес от старите, ама с 4 врати съвсем лекичко ни бибиткаше. Искаше да ни закара до Асеновград. Аха да се съгласим и дойде правилната маршрутка. Като цяло през деня край манастира е много красиво - има планина. Та качихме се в маршрутката и той потегли, ама в напрежение да получи пари. Мама още не ги беше приготвила и му вика "Чакай да се порадваме на природата, ще ти ги дам" :D. Чак като спря в Асеновград му ги даде. По пътя от Бачково до следващото населено място, което нарекох Асеновград ми направи впечатление идиотска постъпка - нарисували графит върху скалите. Минахме два тунела, като и в двете посоки, в които пътувахме, вляво свети бяло, а вдясно червено ( вътре в тунела ) . Имаше един път, който приличаше отначало на далматинец, после заприлича на зебра ( кръпките ). Имаше и някакви ограничения 30 -> 20, ама шофьорчето не ги спазваше. Над шофьора имаше някаква таблица с 4 колони и много редове. Имаше и няколко пътни камери. После дойде черен път с осеви линии. Стигнахме автогарата, но имаше време до нашия автобус за връщане. От автогарата излизаха 2 момичета с куче водач. Познах ги по специфичната каишка на кучето. Взех да чета лекции, ама те са скучни - нищо не влиза и взех да обикалям. Самата автогара прилича на сити центъра по асансьора, но е на 3 етажа и долу, към подлеза, има въртяща се врата. На средния етаж, на нивото на автобусите, има телевизор. Отпърво се чуваше реклама от рода на ws teleshop, после нещо като сапунка. Докато седях в чакалнята чух някакво свирене, ноето взе да се повтаря. Изключих първата си асоциация, че това е някакъв идиот, както и че звука идва от бебе, така че започнах да обикалям и да търся папагала. Открих до долу, до едно от барчетата. Голям сив папагал. В едното барче седнах да изпия топла напитка. Лъжичката беше толкова матова, че реших да не я ползвам. Чак имаше нещо като ръжда по краищата.
Връщане:
На връщане бяха пак същите шофьори и пак първи шофираше турчина. До него, наведен към смартфона, беше и вторият шофьор - Орлин Горанов. На връщане и двамата шофьори говориха по телефона, шофирайки; мисля, че и двамата пушиха. За турчина съм сигурен, защото по едно време стана студено. Той си отворил прозорчето и се вижда как дима излиза през него. Колкото и дълбоко да вдишвах, не усетих никакъв дим. Вентилацията работеше добре. На всяка спирка влиза някакъв човек и проверява билетите, които са при втория шофьор, като на отиването дойде един, който искаше и нашите билети да му показваме. На връщане научих нов начин да покажеш на шофьора пред теб, че ще го изпреварваш и че той ти разрешава. Когато той ти разрешава, много бързо светва дълги и после пак къси, а ти после му благодариш по същия начин. Някои ти благодарят като пуснат само за 1 светване аварийните, докато те изпреварват. Някои от насрещните шофьори не изгасят дългите като те видят, а чак като наближат. Някои изобщо не пускат къси. На тая кръчмичка, на която спряхме на отиване, спряхме и на връщане. Отидох направо на скарата и питах дали има прясно свинско. Даде ми, ама ми каза, че в някои случаи мога да го питам какво да ям, но този не беше един от тях. Е, не беше кой знае колко ужасно, а и не открих лук по средата, което беше добре. Очаквах да е много по-зле. Мисля, че на тази кръчма се сменят. Орлин Горанов има по-бавни рефлекси за смяна на светлини. На единия завой някой идиот беше обърнал едната стрелка да сочи противоположна посока, но това не го обърка. Мисля, че беше някъде около или след Тича.
Като цяло има тревожна за мен тенденция - по мое мнение на 10% от автомобилите не им свети ляв или десен стоп; ляв или десен фар. Работят и двата примерно като набие спирачки или съответно като пусне дълги, но при нормално движение е като мотор и някой по-незрящ от мен може точно това да си помисли и да бъде блъснат от несветещата половина на МПС-то.
Като отивахме, над язовира до Търговище имаше мъгла, а по-нататък ( доколкото помня ) имаше замръзнала трева и път.
Мнение Публикувано на: 30 Окт 2015 15:04
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Ти си класик бе! Стивън Кинг може само да ти диша прахта. Ти съчета всичко в едно - настояще, носталгия по миналото и най-вече шоколад, гробища и ядене на корем! Няма такъв класик, честно.... :D
Мнение Публикувано на: 29 Окт 2015 13:59
  Заглавие:  ..: Пътеписи  Отговори с цитат
Тез дни в любимия ми магазин се появи любимият ми шоколад на цена 2.05. Дори и с отстъпката, която ползвам, ще е 1.99 - убийствена цена, казах си. Знам, че същият шоколад го има в стола до Жак на много по-ниска цена. Ето защо днес, пореден ден, в който преподавател не дойде да преподава, реших да ида да си напазаря като хората. Да, ама беше рано и не беше започнало работното време, та се разходих и до стария си университет. Носталгия. Не посмях да вляза в библиотеката, да не се разчувстват библиотекарките като ме видят. Мислех да вляза в часовете на един преподавател, ама се отказах. Пих една напитка в първи корпус, ама пак беше рано за стола, затова се отбих до гробищата. Никой не е мел пътя и тротоара е пълен с листа, с изключение на тънка пътека до бордюра. На шосето край бордюра прах и като мине някой камион става мъгла. Отделно шосето е стеснено до минимум - минава се през единствения тротоар ( и двете ленти го правят ) . Почистих един гроб, половината на една съседка и се отправих напред да търся гроба на единия дядо. Напред е като в "Епопея на забравените". Между направените с паметник има такива само с кръст и още по-зле. На едното място буквите просто бяха избелели от кръста, а на други места има само купчина пръст, висока растителност и никакво обозначение кой си почива там. По едно време ми се стори, че на един му откраднаха колата, щото някой тръгна с нея и започна да ускорява. През това време някой друг викаше отзаде, а тоя с колата, вече стигнал края, взе да бибитка с клаксона да му се махнат от пътя.
Върнах се към стола и по пътя видях преподавателя, който исках да видя. Наядох се почти за без пари - такава манджа, която в стола на казармата само бих се облизвал, но не бих си я позволил, защото би струвала 3 лева. После си купих шоколада - само 1.30 :) . Макар да нямаха разнообразие от вкусове и моят любим вариант да го нямаше, просто се насладих на цената и че пак аз съм победител.
Мнение Публикувано на: 27 Окт 2015 13:41
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Опрях се на рамо докато хората излизаха от асансьора, ушите ми бучеха. Докато се опомня разбрах, че съм останал последен тогава полека лека шума в ушите ми изчезна и аз направих нерешителна крачка към изхода.
Шахтата на асансьора и помощните кухненски помещения както и на обслужващият персонал бяха в средата и образуваха правилен цилиндър. Около който имаше маси за по четири и единични за двама в ред в кръг около прозорците, целостъклена конструкция в формата на по голям цилиндър от където се виждаше цял Берлин. Седнахме на свободните места, а нашите колеги бяха зад нас така, че не можехме да си говорим. Оказа се, че сме седнали до една организирана руска група с екскурзовод, който сочеше и разказваше за историческата част на сградите който виждахме. Масите наподобяваха детските въртележки с кончетата, и много бавно се завъртяха като изгледа над Берлин беше панорамен. Виждаха се улиците прави преминаващи от единият до другият край но на места бяха преградени. Всичко това приличаше на детски ребус, улици сгради и изведнъж напряко поставена стена. Докато разберем, че това бе Берлинската стена разделяща источната от западната му част построена за една нощ .
https://www.google.bg/search?q=%D0%B3%D ... B500%3B646
Съответно разделен от СССР със бившите съюзници, който веднага след втората световна войната стават врагове. Берлин символа на Германия разделен на три части останал дълбоко в територията ГДР, разделен между двете новообразувани Германии ГДР и ФРГ. Парадоксално но западен Берлин принадлежащ на ФРГ,няма достъп до притежателите си и единствената връзка след войната когато започва студената война са самолетите, защото западната част се превръща в град държава дълбоко в територията на ГДР. Въпреки това,всички младежи по онова време без значение дали са живели в източната или западната част твърдят, че там имало неограничена свобода.
След малко минаха сервитьорите и ни донесоха по една закуска с кафе и безалкохолно. Ние се унесохме в разказа на екскурзовода и богатата архитектурна с историческа действителност от преди много години.
https://www.google.bg/search?q=%D0%B3%D ... 0%B8%D0%BD
Нашите приятели бяха взели книгата с менюто и с пръст показваха какво искаха, когато сервитьорите им го донасяха те го поглеждаха важно и бързаха да покажат друг специалитет.
- Защо не си поръчвате и вие всичко влиза в цената на билетите?
-Едва ли, гледай малко хора си поръчват допълнителни неща.
- Абе остави ги тези балъци.
Това предизвиква смях в приятелите ни, и съжаление към наивните не използващи шанса да си поръчват колкото може повече докато трае пълната обиколка от 360° .
Залисани от интересният разказ на екскурзовода чуваме поканата на нашенците.
- Поръчвайте си докато има време. Но ние не обръщаме внимание на тези думи. Когато завърши обиколката сервитьорите наобиколиха нашенците със сметките в ръка, а те гледаха учудено.
- Ама нали всичко влиза в цената на билетите.
Тогава те се опитват да им обеснят, че в цената влиза задължителното меню,а всички останали поръчки се заплащат. Усмивките и лукавите им погледи както и съжалителните погледи към наивниците като нас, които не са си поръчали изчезват. На лицата им се изписва недоволство смесено с горчива изненада, но накрая плащат.
Този сцена ми напомни за различията които възникнаха и при посещението ни в Дрезден.
Мнение Публикувано на: 06 Май 2015 10:26
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Днес пак хванах влака за Варна. Понеже не го взех от гарата, а от Тракията, трябваше да купувам билет от влака. И това не бях правил, и това направих. Мислех, че тез, дет плащат във влака са само тез, дет ги глобяват и затова ми беше срамно някак когато го последвах в неговото купе. Влиза в купето, където се бях настанил. Пита дали ползвам намаление. Понеже си бях забравил картата вкъщи "казах", че не ползвам. Та отивам при него в първото купе като очаквам някаква приблизителна сума да струва. Вътре беше негова колежка, която поздравих на влизане. Пустия му oksimoron все ме караше да го поздравявам като влизам в кръчмата му. И тоя ми връща много повече отколкото очаквам. Опитвам се да го поправя, а оня само ми се смее и ми намигва. И понеже има поговорка ( за която не се сетих тогава ) "Дават ли ти, взимай!" взех парите, но го питах за някаква форма на билет. Той ме пита:
-Държиш ли? - като очаквания отговор беше не ( по-скоро препоръчителния, като се има в предвид промяната на изражението на лицето му като попитах ).
-Еми за първи път си купувам така билет. - отвърнах плахо аз.
Той повторно ме подкани да се връщам в купето си. Едва после осъзнах, че всъщност ми е направил студентското намаление ( -50% ) .

На връщане пак си приготвих определена сума. Тоя път ми взеха ~33% по-малко. На Каспичан имаше, според мен, служител на БЖК, който запали пред гарата и запуши цигарата си точно пред моето купе.

Като отивах в купето имаше старец, който каза, че в Невша имало запаси на военните, но сега останали само релсите. На връщане в купето имаше някакъв, с когото не бих искал да имам проблеми. Беше сложил багажа си на седалката пред себе си и беше качил краката си на багажа си. Седнах си в края и просто гледах в посока коридора да не го дразня.

За съжаление във влака имаше дама, която бе объркала влака и не ѝ бяха останали пари. Според служителите във влака няма почти никакъв шанс да хване правилен влак от Шумен навреме в нейната посока. Нямах повече пари в себе си да ѝ дам.
Мнение Публикувано на: 05 Май 2015 19:30
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Събудихме се от вече изгрялото слънце и чуруликането на птички, природата беше се събудила отдавна преди ние сънено да отворим очи и осъзнаем къде сме. Намирахме се под огромна язовирна стена при вида на която набързо закусихме, и се отправихме нататък. Скоро стреса ни премина и ние с голям интерес очаквахме влизането ни в ГДР, нали и това беше главната ни задача Германия. Скоро наближихме границата и граничният пункт. Но веднага бяхме стресирани и не можехме да излезем от обхватният страх, който ни замрази и сковаха тялото ни. Граничният пункт приличаше на филмите пресъздаващи атмосферата по времето на Хитлер. На граничният пункт стояха двама униформени с автомати Калашников в положение готови за стрелба обърнати срещи влизащите коли в Германия. Жена ми се стъписа, тя се опита да каже нещо но само изсумтя и това което каза бе.
- Давай да се връщаме тук ще стане война.
Опитах се да събера мислите си за да кажа нещо смислено за да я успокоя но само отворих устата си и с учудване установих, че разума ми някак е блокирал.
Автоматично се върнаха спомените ми от преминаването на нашата граница при напускането на България. Там ни посрещнаха трима униформени единият нисък набит приветливо весел служител с весело приповдигната шапка, като че ли се връщаше от панаир, другият малко по висок с разкопчана униформа третият бе с охлабен колан като, че ли беше на някой банкет по онова време, където след дълго ядене и пиене си е разхлабил колана с няколко отвора, и беше в отлично настроение явно работата си я възприемаха като развлечение и удобен случай да откопчат каквото могат от преминаващите границата без много много да се задълбочават. Пред нас имаше три коли едната бе Полско Фиатче от малките.
- Голяма кола. Посреща го нашият митничар.
- Голема. Каза поляка.
- С една ръка ще я обърна. Додава нашенеца остроумно заливащ се от смях.
Другите му двама колеги веднага наобиколиха една кола с Югославска регистрация.
-Пушки, наркотици?
- Нема.
- А порно списания?
- Да ето едно. И им подава списанието и двамата веднага започват да го разглеждат забравили какво трябва да правят, явно проверката с това е завършила.
- Давай напред .
Извиква жена ми.
- Там от бутката един ни прави знак да продължим.
Излязох от спомените си и спрях до отвореното прозорче, където се виждаше униформен служител с грижливо закопчана и изрядно изгладена униформа със студен и проницателен поглед сини очи който като ,че ли бяха замръзнали. Колкото и да се вглеждах за да разбера настроението му нищо не можех да разбера. Гледаше ме изпитателно без да каже нито дума като, че ли очите му бяха рентгенови и той навлизаше в мислите ми за да разбере кой съм, и какво мога да търся тук. Това ми се струваше цяла вечност и се бях вцепенил.
- Подай му паспортите.
Каза жена ми и аз инстинктивно му ги подадох. Той без да бърза ги пое като не сваляше очи от нас. Разтвори ги внимателно и започна да ги разглежда без нито един мускул да трепне по лицето му, от време на време отправя по един строг и безизразен поглед към нас и колата ни. Респекта бе голям. Тримата служители за разлика от нашите които бяха много повече създадоха у нас усещането, че се намираме пред рота въоръжени войници взели ни на прицел и само чакащи командата от командира си за да ни ликвидират.
Накрая с бавно движение с грацията на велик престолонаследник служителя ни върна паспортите след обработването и, и ни направи знак да продължаваме. Потеглихме и дълго не можехме да излезем от вцепенението, след малко жена ми се окопити.
-Тук не ми хареса давай да се връщаме.
-Няма страшно те са наши приятели.
След малко решихме да отбием някъде извън пътя за да поемем малко въздух, но за наша изненада на всички второстепенни пътища имаше знак забранено влизането и трябваше да караме напред. След дълго пътуване където минавахме означени паркинги видяхме една отбивка без забранителен знак. Отклонихме по един селски път минаващ през красива борова гора. Спри на тази полянка изкомандва жена ми върнала самочувствието си и взела нещата в свой ръце. Спряхме за да закусим.
- Знаеш ли какво ми се е дояло. Започна жена ми с капризите си.
- Печена сланина.
-Ти да не си луда къде ще я печем?
-Ще запалим огън.
- Тук е строго забранено да се пали огън в гората. Казва Петров. И всички погледнахме към жена ми което много я ядоса и тя стана още по решителна и запали огън и започна да пече сланината си. След малко покрай нас мина една девойка с Симсонче и като ни видя веднага спря, свали си каската, вдигна моторчето на стойка и се отправи към нас, като започна да ни говори нещо но ние нищо не разбираме. Въпреки усилията си да ни обясни какво иска ние нямахме и представа. След това тя бързо си сложи каската и отмина.
- Сигурно ни е казала да загасим огъня. Каза Петров. И аз побързах да го зарина с пясък, който беше навсякъде около нас като, че ли се намираме на плажа. И добре, че съм го направил веднага , въпреки недоволството на жена ми. От огъня нямаше и следа всичко бе замаскирано внимателно с пясък. След малко над нас закържа въртолет завъртя се няколко пъти над нас спря оглежда ни от всички страни и замина. Не след дълго докато закусваме до нас спря една кола с униформени полицай, излязоха от нея огледаха ни известно врем от разстояние без да идват при нас и си тръгнаха.
-Ако не бяхте загасили огъня щяха да ни арестуват, тук е забранено паленето на огън в горите. Подчерта отново Петров. Ние се огледахме замислено.
Отправихме се към Берлин, паркирахме колите си на едно огромно паркиране, което беше точно разчертано с входовете изходите и мястото на паркирани. Всички коли бяха паркирани точно в разчертаните правоъгълници като, че ли са поставяни с хеликоптер точно на мястото си. Макар, че паркирането беше огромно тази система позволяваше даже да имаше и едно свободно място веднага да се види и пътя до него бе свободен за да го заемеш. Оставихме колите там и се отправихме към Александърплц, един огромен площта от който се виждаше Телевизионната кула. Влязохме в една закусвалня, минаваш вземаш си какво желаеш и накрая плащаш. Повечето от хората пред нас си вземаха по две кюфтета с по едно хлебче, по малко отколкото кюфтетата. Как е възможно се чудех аз , кюфтето е по голямо от хлебчето и на всичко отгоре си вземат по две кюфтета и едно хлебче. Взех си и аз две кюфтета по големи от юмрука ми но по евтини от колкото нашите и напълних една чиния с хлебчетата приличащи на кюфтетата. Учудването ми бе, че въпреки големината си кюфтето бе като че ли само от месо за разлика от нашите пълни с лук и ориз. Оказа се че не можах да изям двете кюфтета, за разлика от нашите, при които даже да бях изял десет можеше да продължа още. Половината от едното ми остана, е сега какво няма да си го вземам в джоба, я чакай да го изям, напънах се и тогава разбрах защо германците си вземат по едно хлебче. Излязохме да се разхождаме по Александър плац и да коментираме цената и качеството на немските закуски и бирата. И неочаквано насреща ни се изправи висок костюмират мъж с вратовръзка засмян и приветливо ни заговори. Представи се че е от българското консулство и ни предложи на всяка цена да се качим на телевизионната кула от където се виждал целият Берлин само за 5 марки, в които влизала и безплатна закуска. Е то една марка на ГДР тогава беше не цели 30 стотинки нищо работа. И след раздялата ни се отправихме към телевизионната кула. Като си мислехме дали срещата ни е била случайна или служителя от нашето посолство не е изпратен от немците да види що за подозрителни хора сме щом палим огън в гората?
Качването в кулата ставаше с огромен асансьор обслужван от униформена служителка. Русокоса красавица със сини очи и червена униформа. Когато се напълни потеглихме нагоре, движението му бе изненадващо бързо като имах в предвид нашите асансьори, които в сравнение с реактивната скорост на този пълзяха като охлюви. Докато се опомним асансьора спря отвори се и хората започнаха да излизат, аз се олюлях ушите ми пищяха от бързата смяна на атмосферното налягане предизвикано от бързото изкачване на голяма височина.
Мнение Публикувано на: 20 Апр 2015 10:28
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Barbus, продължи увлекателната история, част от която, струва ми се, вече се повтаря от други твои мнения!
Тоя, дето пръднал и мен ме разсмя.
Мнение Публикувано на: 15 Апр 2015 16:38
  Заглавие:  Re: Пътеписи  Отговори с цитат
Излизайки от Будапеща бързо прекосихме границата с Чехословакия и като се хванахме за магистралата спряхме чак в Прага, как да спреш на такъв хубав път и едва ли щяхме да спрем и там, главната ни цел беше Берлин, но на колегата му се счупи Москвича. И на един голям площад го вдигна и легна под него, жена му подаваше инструментите. Е то като се счупи колата посред път загубваш интереса към разглеждането на града и магазините. И това за да не беше малко свърши ни съвсем и питейната вода, нямахме нито за кафе нито да се измием трагична ситуация. За наша голяма изненада по целият път до Чехия не видяхме нито една чешма по пътя така като беше у нас и запасите ни от вода свършваха, въпреки надеждата, че все някъде ще трябва да има крайпътна чешма.Пред нас възникна проблема ще можем ли да се върнеш обратно, така че ентусиазъма и романтиката ни угасна. Трябвало да е било почивен ден защото улиците бяха напълно празни, магазините затворени, странна работа тези чехи през почивните дни не се мяркаха по уличите. Но по едно време от едно училище излезе една красива дама и като видя Москвича на колегата започна да го обикаля явно искаше да завърже някакъв разговор. Аз бях спрял на известно разстояние и не можех да разбера точно какъв е бил интереса на дамата. Това което забелязах бе, че тя някак си се стресна и бързо се отдалечи от колата. Но остана, явно чакаше някого, след малко от училището излезе мъж и като видя колегата се запъти право към нея и го заговори на български. Попита как сме имаме ли от нещо нужда общи приказки с което показваше, че е готов да ни помогне в немилостивата ситуация, в която сме изпаднали. Колегата ми направи знак да отида при тях и разбрах, че сънародника ни ще ни даде вода да напълним тубите си. Той заговори на жена си по чешки но тя стоеше все още на дистанция и с досада не искаше въобще да се отзове на желанията на съпруга си. Мъжа обаче беше настоятелен и твърдо решен да ни помогне, отиде при нея взе ключовете и ни заведе в училището да си напълним тубите, Благодарихме му и се разделихме, след като той се убеди че нищо друго не ни трябва. По това време собствениците на Москвичи носеха в багажника си пълен набор от инструменти и най важните резервни части, които даваха понякога дефекти, и бяха горди, че могат да си отстранят повредата и на пътя, така, че колегата беше оборудван за разлика от мен, ние с Жигулите не носихме нищо освен оригиналната чантичка с ключа за развиване на гумите, крика, ключа за свещите, две лулу 12-13 и 17-9, както и няколко гаечни ключове. Не случайно по онова време Жигулите се смятаха за дамски коли без поддръжка, само да караш. Едва след малкото им отдалечаване колегата се затресе от бурен смях.
-Защо се смееш?
- Абе като си лежа под колата и гледам тази се приближава все по близо и по близо и ни оглежда отвсякъде. А ние сме отворили багажника и извадили целият багаж за да стигнем да инструмента и се афектирах. Явно е видяла Българската ни регистрация и знака BG на задното стъкло защото мъжът и е Българин, но аз откъде да знам и в яада си, реших да я прострелям и се изпърдях яко, за да я прогоня и тя моментално се дръпна като ожилена от рояк пчели настрани. Заразказва колегата тресейки се от гръмогласен смях.
Наляхме вода колата беше оправена но ние емоционално подтисната и уморени нито имахме желание нещо да разглеждаме нито сили, чакаше ни дълъг път Германия и Полша. Оседлахме конете и препуснахме галоп. Колегата бе доста уморен и жена му го смени. Тя таеше в себе си духа на шампион и караше на ръба на разумният риск с максималното което можеше да се вземе от Москвича. Аз със моята предпазливост трудно ги следях, особено когато тя преминаваше на жълто а аз трябваше да изчаквам червеният светофар, така че стъпих яко на газта за да не ги загубя, когато излязохме от града обаче им оставих прилична дистанция както знаех какъв шофьор съм да не предизвикам някоя излишна компликация. Тя компликацията не закъсня. Докато забележа, задната им гума пуши но и те са забелязали и спряха. Накрая виновни излязохме ние защо не сме ги предопредели но ние въобще не обърнахме внимание. Смяна на гумата и продължаване с още по голяма скорост. Привечер по тъмно яда и агресивността отшумяха от умората и отбихме в един ожънат от пшеница блок и макар и да валеше почвата беше песъчлива и нямаше кал.. Жена ми каза, че мястото не и харесва защото чувствала наоколо много вода. Ние избухнахме в смях. Направихме си кафе, салата, ракия както си му е реда и вечеряхме, самочувствието ни се бе възвърнало и ние бяхме готови да разглеждаме нови неща и преодоляваме следващите препятствия, за които нямахме и представа.
Мнение Публикувано на: 14 Апр 2015 14:50

Часова зона: UTC + 2 часа | Сега е 12 Ное 2019 4:55


cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007, 2011 и т.н. phpBB Group
Style based on FI Subice by phpBBservice.nl │ град Шумен │ Блог
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов │ Редактирано за Форума на ШуменОбяви Шумен
Съдържанието на мненията във форума, с изключение на цитатите от външни източници, е лицензирано под Creative Commons Attribution.
Използването на мненията за комерсиални или некомерсиални цели е разрешено само с хиперлинк към форума и изричното позоваване на източника.
Отговорност за мненията във форума носят само и единствено техните автори.