ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

"2-ро действие
Нощ. Светлината на уличната лампа проникваше, разстилайки тънък
сноп от светулки по пода на тъмната стая. Щурците пееха. На голямото
лакирано легло беше легнал художникът. Въртеше се неистово в него, а
сънят му беше лишен от логика и реалност. Сънуваше същото това легло,
но не спеше върху него, а участваше в бурна любовна сцена. Страстно
целуваше малкото момиче. Беше я притиснал и бавно събличаше дреха по
дреха. Там, където вече беше съблякъл, обсипваше с жадни, мокри
целувки. Тя се усмихваше и разтваряше краката си. Той я целуваше
навсякъде. Чуваха се викове и стенания. Той се качи върху нея и страстно
я облада, като се движеше мощно и пламенно. Говореше колко много я е
чакал, колко много му е липсвала, като за някой човек, отдавна забравен, но познат. Започна още по-страстно да се движи. Целуваше я. Притискаше
гърдите й с ръце, но изведнъж се събуди и въздъхна, целият облян в пот.
Светна малката лампичка и се огледа. Беше съвсем сам. Имаше нужда от
малко въздух, частица въздух. ...

...Без сянка на съмнение това беше художникът
Калчев. С минимални усилия той успя да се промъкне в къщата и да се
изкачи от стълбището към стаята на Ивайла. Още с влизането си придоби
вид на човек, който се намира пред молитвена икона. Вгледа се отново в
снимките, в картините, в цялата заобикаляща го обстановка. Видя снимка
на целия клас заедно с класния ръководител – непривлекателна жена на
средна възраст с къдрава коса. В сравнение с другите ученици образът на
момичето грееше, като че ли има ореол. Толкова усмихната, толкова
красива, толкова невинна. Страстта му пламна с всичка сила. Той
копнееше за нея с всяка част от тялото си. Спомени постоянно го
връхлитаха. Чувстваше, че не може да се контролира. Мозъкът отказа да
приеме истините и даде воля на мечтите му. Погледът му обиколи изрядно
подредената стая и прозря под това изцяло подреден живот, съвсем не като
неговия, но видя също така и куп изпрани дрехи, оставени на стола до
леглото. Изведнъж забеляза и малки дантелени гащички, паднали по
невнимание на пода. Веднага се доближи и ги пое в ръката си. Искаше да
усети аромата им, приближавайки ги до носа си, и почувства лек полъх на
лайка от праха за пране. Ядоса се, но ги прибра под сакото си."

"Искаше даусети аромата им, приближавайки ги до носа си, и почувства лек полъх на ЛАЙКА от праха за пране. Ядоса се, но ги прибра под сакото си." Това го прочетох като "лайна" в първия момент, и много добре се върза с произведението като цяло...

Хахаха... И при мен се случи точно така! Значи не се дължи само на доказано перверзното ти подсъзнание, а и на текста...
Всъщност, когато го прочетох като "лайна", си казах - "Аха! Да си дойдем на думата! Това е пародия!" Ама не би!

Момичето с перлената обица

Лунната светлина нежно галеше мъжът зад тънката ленена завеса, сякаш опитвайки се да го разкрие пред звездите. Отвреме-навреме от канала долиташе шум от греблата на преминаващите нощно време търговци, които бързаха да окупират свободните места за Съботния пазар в центъра на Делфт. Нощта беше топла и спокойна.
Мъжът зад тънката ленена завеса продължаваше да следи павирания път пред къщата, и когато долови среден на ръст мъжки силует в далечината, стисна още по-здраво четката в ръка. „Това със сигурност не е художникът Калчев”, помисли си той, но за негова изненада силуетът не подмина масивната дървена врата - той спря. Сякаш се огледа един-два пъти, после се чу тихото изскърцване на новата месингова брава, поръчана миналия месец от Амстердам.
Йоханес се скри между гардероба и старата орехова лавица с книгите на баща му, опита се да си поеме въздух по-дълбоко няколко пъти, но сърцето му продължаваше да бие яростно. Беше уплашен.
„Кой е този, по дяволите, нали всичко трябваше да е като в книгата? Кой пипа готовите текстове не ми е ясно!?”
В този миг се чу изскърцване от стълбището, после още едно… и още едно. Силуетът от улицата се качваше право горе – на тавана. Сякаш нещо подсказваше на Йоханес, че всичко ще е наред, и че това е просто един персонаж от книгата, който му беше убягнал. Или някой от редакторите идваше да му подскаже, че е допуснал грешка?
Вратата се отвори.
-Едно, две, трииии… кажи къде си ти! – каза някой в стаята, направи три бавни стъпки по дървения под, поокашля се и сетне настана тягостна тишина.
В един момент Йоханес видя мъжът – беше около 50-55 годишен, носеше розова шапка с пискюл отгоре и някакви бели дантели по периферията. „Бална шапка? Не, не може този човек да е от книгата. Нещо е сбъркано тук”.
Непознатият мъж се наведе до една от готовите картини, взе нещо от земята и каза тихо:
-О, боже, това е другата обица… невероятно!
Йоханес скочи от прикритието си и изгони тишината:
-Стой на място! Само едно движение и ще стрелям! – викна той, държейки здраво в ръка четката си, насочена към непознатия. – Остави обицата където беше веднага!
Мъжът се подчини, приклекна за да я остави на земята, изправи се бавно и плахо погледна към художника.
-Ей… Йосифе, ти ли си това бе брат!
Йоханес се опита да фокусира мъжа въпреки оскъдното осветление, и сякаш наистина имаше нещо познато в чертите му.
-Аз съм бре, Йосифе, Сталине. Не ме ли позна? Натопорко, от Шумен. – с широка усмивка продължи непознатият.
Йоханес остана като втрещен. Бавно отпусна четката, подаде ръка за поздрав и се приближи леко приведен.
-Аааа, не. Досега си държа четката, сега ще се здрависваме тука! Хаха…
-Ми… какво… тя четката ми е чиста – прошепна Йоско, опита се да асимилира какво се случва, но все още беше силно изненадан от необичайната среща. – Какво правиш тука, Натопорко? Теб нали те няма в книгата?
-Книга ли? Каква книга те гони тебе бре, какво става тук?! – весело отвърна старият познат.
-Ами… нали сме в книгата сега, за момичето с перлената обица. Ти какво имаше впредвид, че това е другата обица? Нещо не е както трябва.
Натопорко се замисли за кратко, загледа се в двете свещи, току що запалени от Йосиф, и каза:
-Това лято спасих едно момиче от удавяне, нали знаеш че се снимах в „Спасители на плажа”… После за малко влязох в една книга, „Острие на отмъщението”, на Галя Върбева…
-Ааа, и от там си взел тези дантелени гащи на шапката, нали писахме в темата за журналистите, там за миризмата от лайка – Йоханес сложи ръка на рамото на Натопорко, и двамата се разсмяха при спомена за лайката.
След секунди обаче, пак станаха сериозни. Натопорко подхвърли:
-А ти, нали се сещаш... Как дойде тук? Мислих, че в Шумен има само една машина в момента? Тази в Централна Поща, до гишетата за плащане на водата?
-Не, грешиш, отвориха още една, на мястото на бившия 8-ми клон до гарата. Явно затова преместиха пощенския клон оттам. Всъщност, сега съм Йоханес Вермеер, мисля че сме 1665-та година в момента.
-Да, така е.
Чу се някакво тропване в коридора. Двамата мъже се спогледаха за миг, не знаейки какво да очакват, насочиха се към коридора и тогава го видяха – малко рижаво момиченце, чието лице беше покрито с лунички. Беше в дълги шарени чорапи и дрипави селски дрехи.
Момичето каза с широка усмивка:
-Здравейте, Пипи-дългото чорапче! Приятно ми е!
Здрависа се с двамата последователно, подскачайки като лудо по лакираните дъски, а Йосиф каза с изненада:
-Ама ти от къде знаеш български?!
-Ааа, аз съм от София. Казвам се Сашка Васева – певица съм, тука съм само за книгата… за малко. Ей тъй, да ги пробвам тия машини на времето, работят ли, не работят ли – каза момиченцето, и продължи да подскача.
-Ами ти тотално си объркала книгата, моето момиче, нямаш място тук. Много яко са те пръднали. Сега те чакат шест месеца в грешната книга!
Мощна сирена се чу отвън и прекъсна разговора. Тримата влязоха в таванската стая, приближиха прозореца и се заслушаха в съобщението:
"-Внимание, Внимание! До всички пътници от България, Румъния и Унгария. Всички машини, пуснати в действие в тези три държави, се оказали с фабричен дефект, изтеглени са от китайския производител, и пътниците ще останат по време там, където са в момента. Повтарям, всички пътници, пътуващи от България, Румъния и Унгария, няма да могат да се върнат заради дефект в машините."
В стаята беше тихо. Пипи-Дългото чорапче беше скрила с ръка отворената си уста, а Натопорко вече проклинаше момента, в който даде двеста лева за билет.
Само Йоханес се чувстваше облекчен, и в никакъв случай не беше уплашен. Съдбата беше такава.
-Така… - каза той - Имаме четка, имаме платна, има момиче, перлена обица, бои… Освен да почвам да рисувам, друго не знам какво да правя, тъй или иначе интернета скоро няма да дойде…

Ми бързах, само един път го прегледах, за 25 минути - толкова