ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

Нямах намерение да дублирам теми, но другата е във велосипедния форум, а има и други видове пътувания.
Тез дни ходих НА Варна. Още бях във влака на гарата и гледах този на съседния - втори коловоз. И както си го гледах изведнъж потеглихме ( по-рано) без тяга. За да разбера обаче кой от двата влака се движи, погледнах гарата. Тя беше const. На Мадара обаче го настигнахме ( защото той ни чакаше ). На гара Каспичан един мъж и една жена се поздравиха. Тя нямаше много време и мислеше, че е обикновено ръкостискане, затова не обърна много внимание и време на поздрава. Той обаче вдигна и малко изви ръката ѝ и я целуна. Едва тогава тя обърна малко внимание на жеста и човека.
Стигнах Варната, но за моята спирка няма спирка и трябва да спирам на некви светофари. Тая, кондуктурката уж щеше да ми напимни, ама не го направи. Добре, че и друг път бях ходил, че се сетих сам кога къде да сляза. На всичкото отгоре светофарите за пешеходци не работеха добре. Стигнах болницата, към която се бях запътил. Добре, ама не помня къде беше кабинета на лекарката, при която трябваше да ходя. Само знаех етаж. Обиколих "целия" етаж, даже се престраших да питам група млади момичета в престилки, но не бяха чували за нея. После питах възрастни жени в престилки и една от тях се сети. Оказа се, че кабинета е зад младите момичета, които бяха на едни пейки, ама в едно малко забутано коридорче, в което не се бях сетил да ида.
Докато си чаках влака за връщане, отбих се в едно капанчи до гарата и си поръчах най-евтината "бира" - VARNA - само 1 лев. И след първата глътка вече съжалявах, но поне убих ~ 1 час.
На връщане в купето бях с некви кандидат-железничари, които са карали някакъв ЖП курс във Варна и се прибираха към Шумен. През целия път слушах как единия чете от тетрадката някакви термини, а другия, който е карал и друг такъв курс, му обяснява. Тоя, дето обясняваше, беше голям идиот. Първо заговори кондуктурката, която минаваше и случайно обърна глава към нас с думата "кажете". Тя се върна да го чуе и той повтори, като допълни, че тя се била загледала към нас. Тя каза, че нямало нищо. После с тоя другия на една гара взеха да гаврят някакъв човек "Ако дода там" му викаха, а той "И ко ше стане?", а те "ще ти оскубя брадата". Все като мианваха железничари край влака и викаха колега, макар, че прозореца беше затворен. После пък мина една дама на път за тоалетната. Тоз, идиота, вика, че ще я заговори дали е чиста тоалетната. Взехме да се смеем, но това май го мотивира и наистина я попита като се връщаше. Единственото, което можа да направи тя, бе да се направи, че не го е чула.

Алеко ряпа да яде

Смятай, не пиши!

Да видим какво става в съседите

В годините когато Жигулите бяха едни от най добрите достъпни за нас автомобили и трябваше да се чака повече от пет години собствениците и се чувстваха горди. Един от тях бях и аз, отдавна изкарал курсовете за шофьори когато ми дойде реда да я закупя. И една година след това когато все още кормувах със страх се навихме с още един колега да направим един автопоход. Под неудържимото желание на жена ми и колегата ми започнахме с уреждането на необходимите ни документи, молба до полицията за разрешение на маршрута ни, снабдяването ни с международни паспорти и заплащане пет години назад членството ни в Българският Автомобилен Съюз и закупуването на оскъдната ни валута която беше в обръщение в посетените страни. Когато всичко беше готово потеглихме през Дунав мост за Букурещ, Питещи и Оръдия където преминахме Румънската граница. Обменените ни пари едва стигаха да си купуваме бензина и хляба, не харчихме с намерението какво ни остане да похарчим на връщане, не дай си боже ако нещо станеше с колите ни. Колегата като по опитен шофьор караше напред а аз като новобранец се стремях да не изоставам. Уморени спряхме в Румъния на едно голямо паркиране, колегите от Соц. лагер пътуваха масово до България на море и паркирането беше препълнено. Изведнъж се разнесоха звуците на музика и всички се запътиха към началото на паркирането, затичахме се и ние минаваха цигани в пъстри и колоритни дрехи с музика и танци и водейки една мечка голямо шоу. Тълпата се трупаше и трудно можеше да си намериш удобно място за гледане. Истинско шоу като артисти от народният театър. Изведнъж назад от паркирането се разнесоха викове за помощ и уплаха. Обърнахме се назад и с изненада видяхме че повечето от циганите минават между колите и задигна всичко каквото могат от ненадейно хукналите хора да гледат шоуто и оставили колите си отворени. Артистичната трупа и останалите цигани изчезнаха неочаквано така както и се бяха обявили. Седнахме бързо в колите си и потеглихме с мръсна газ за да се опитаме колкото може по бързо да напуснем Румъния, при спирането ни на бензиностанцията да заредим минаваха цигански деца и просеха. Бензина който заредих беше 98 октана Жигулата не се чуваше като работи, вървеше с половин газ и гореше много по малко. Това беше най добрият бензин който зареждах в сравнение с останалите страни на пътуването ни. От дългото пътуване и напрежението главата ми бръмчеше и решихме с мръкването да преспим в колите си. Гътнахме седалките си назад послахме и заспахме дълбоко.

Само не разбрах как октановото число е повлияло на мощността на колата?

Тъй ли??? А като как пропан-бутана като е с октаново число от 103 до 108 октана понижава мощността?

Днес на път за висше даскало се видях отстрани. Някакъв човек пресичаше съвсем спокойно по пешеходната пътека. Въпреки другите пешеходци, които искаха да освободят платното възможно най-бързо и го заобикаляха ( бяха в неговата посока ) . Вече си имам последователи
После ми се наложи да пресека и аз, и въпреки, че не съм длъжен, се огледах на около 160° назад за да проверя за завиващи в близост. Не видях такива ( хвърлих поглед, съвсем нормално, за автомобили с фарове ) и започнах да пресичам. Един велосипедист ми пресече пътя и едва взе завоя ( http://is.gd/veZuOz ). После, след като пресякох, се оглеждах за него, но не го видях. Толкова бързо ли да е изкачил баира ? Ма той си се движеше с несъобразена скорост, тъй че, нищо чудно. Стори ми се, че го мярнах в даскалото.

На сутринта бодри си направихме кафе с бензиновото котлонче което се сгъваше в една ламариненна кутиика колкото два юмрука голямо. Запътихме се към Будапеща, Румъния бяхме посещавали няколко пъти от където мъкнехме пълни чанти със сервизи и абажури там бяха много по евтини и красиви от нашите. При последното ни посещение до Букурещ имахме свежи спомени и нямахме вече интерес. Настанени бяхме в един хотел и на сутринта трябваше да ставаме в 6 часа защото ни поемаха румънските екскурзоводи. Тръгнахме рано рано всичко беше организирано перфектно, закуски посещения обяд, в красиви ресторанти. Но забелязахме, че двама от нашите ги няма. Като се върнахме вечерта двамата колеги скарани помежду си. Те спали в една стая и когато нашата водеща сутринта почукала на вратите и да стават Борката скочил пъргаво но това предизвикало голям смях в Петров който го скастрил.
-Егати новобранеца, не се стряскай лягай да си поспим няма какво да им гледаме на тези мамалигари.
И той гузно си легнал обратно възхитен от находчивостта на по възрастният и опитен колега. Само че не разбрали, че цял ден били оставени на гладна диета и трябвало да си платят закуската и обяда. Борката казваше.
-Ако тръгнеш след бръмбар ще те заведе на лайно.
Така обаче имали много време да посетят Централният Универсален Магазин ЦУМ най големият МОЛ по онова време. Магазин на много етажи препълнен от повечето зяпачи и много малко купувачи , гояла атракция по онова време. И докато Борката разглеждал стоките които другаде няма къде да види Петров се заглеждал в румънските жени,'' слаби и изтънчени ''и не се стърпял и уловил една за задника. И със смях си признава изненадата си от ядосаният поглед на жената която го изругала и бързо се отдалечила.
Спряхме в Околностите на Будапеща в един огромен къмпинг, какъвто не бях виждал до тогава, беше ни го препоръчал един Тираджия пътувал редовно по този маршрут.
Мощен високоговорител непрекъснато правеше някакви съобщения които не разбирахме. Но накрая прозвуча и една позната фраза.
- Место нема.
И спряхме до останалите коли извън оградата на огромният паркинг на който не се виждаше края му. След малко заваля дъжд. Опънахме един найлон над колите си които бяхме спрели близо една до друга(по искане на Петров, който редовно посещаваше черноморските ни курорти през лятото и любимото му занимание било да паркира между чуждите коли, защото много виртуозно им заменял гумите с неговите за нула време ) послахме една черга и сядахме на земята по цигански. Котлоните работеха жените варяха супите и кафетата, разнасяше се голям аромат и ние горди си пиехме ракията с доматената салата, чушките и сирене . Багажниците ни бяха пълни с буркани и консерви. Дигахме голяма врява горди и превъзбудени от силната ракия, от време на време чувахме по някоя позната реплика.
- Я това са Българи, но нямахме време да им обръщаме внимание. След това заспахме спокойно , нямаше вече цигани които да ни притесняват. На сутринта щяхме да ходим да разглеждаме Будапеща, още като минахме през нея бяхме силно впечатлени от старинните сгради в различни стилове запазили времето и епохата на предишни цивилизации напълно непознати за нас.

Днес е пазарен ден. Подобно на други пазарни дни ( да не кажете, че е заради предстоящите празници ) имаше незаети сергии в покритата част на пазара. Странно, но факт. Други пазарни дни те са достигали около 30% ( на око ). Хубавото на пазара е, че можеш да се спазариш за цената на каквото и да е. Ако тоз не иска, отиваш при следващия, който ще иска ( парите ти ). Понеже имах списък какво да купя и колко, се спрях при [инъ жинъ] дет продаваше яйца. Имаше наредени към 2-3 кори и след като уточнихме, че са домашни и пресни, си поръчах 2. Жената не можа да вземе решение :
-2 какво? - Попита тя.
-2 яйца. - Отговорих аз.
-Само 2???
В крайна сметка ми продаде желания брой и заминах.
Минах и покрай братчедите. Как ще ида на пазар и няма да мина оттам? Там спазаряването е най-лесно. Само в крайните сергии, които са със сини и червени чадъри мисля, че спазаряването е невъзможно, защото те идват с бусове стока и стоката им не изглежда крадена . Спрях на едната сергия - парче плат на земята, при един от познатите вече, но той не беше много близо до плата. Само докато спрях и се чу някакъв вик, някакво свирене, от което другите двама, които също гледаха стоката му, се стъписаха и се обърнаха в посока на шума. Аз не. Очевидно беше, че ме поздравява, че се радва да ме види пак, но го показва по свой си начин . Минах и покрай другите сергии и всеки се опита да размени с мен по няколко думи и заминах. Част от братчедите се сърдят, че само им разглеждам стоката, но не купувам, затова не си правя труда да минавам през техни сергии. Особено когато нямам намерение или възможност да купувам каквото и да било.

Престоеше ни най интересното в досегашното ни пътешествия да посетим Будапеща, един уникален и красив град с прекрасни мостове на Дунав. Историята на града е много интересна както и запазилите се от онова време чудеса в архитектурата.Бяхме толкова очаровани и стъписани от това което видяхме, че имахме чувството че сме попаднали в някакво приказно царство от миналото. Предлагам на вашето внимание част от Будапеща и нейната история.
http://hobyto.com/post/1353/otcharovani ... -budapest#
Обикаляйки пленени от красотите на града разбрахме, че сме се загубили, нито можехме да говорим с унгарците нито знаехме какво да ги попитаме. Това което установихме бе, че града е разделени на квартали и решихме че по тях ще се ориентираме, но някой казаха, че това са глупости и никога не са се загубвали в гората защото имали чувство за ориентация, така че като наблюдавах номерата на кварталите разбрах, че всъщност се движим в обратна посока. И тогава ориентиращите се по инстинкт си признаха, че единственият ни изход е таксито. Седнахме в таксито и шофьора изглеждаше, че ни пита къде да ни откара.
-В къмпинга.
И той показа пръстите на едната си ръка явно имало 5 къмпинга.
Ами сега ние като скитаме забравихме и името му. Тогава жена ми се сети какъв номер трамвай минава там и посочвайки един трамвай и с пръсти уточни номера му.
Е тогава като му каза името ние се сетихме, че е настина същият. Закара ни до колите слава богу.
Решихме повече да не се отделяме от колите си в Будапеща. Преспахме и на сутринта се отправихме към Чехословакия. Но това не означаваше,че пак няма да се объркаме. На връщане минахме пак през Будапеща и започнахме да се въртим в кръг, минаваме едни и същи мостове които са еднопосочни и няма излизане. Всичко беше толкова красиво, че постоянно гледах архитектурата,а за знаците не ми оставяше време. А там шофьорите са бесни като светне зелено тръгват като на рали и който не знае пътя няма шансове да се ориентира.Накрая видяхме едни полицай спряхме при тях и ги запитахме за пътя към Сегет. Те ни разбраха седнаха в колата разсветиха бурканите пуснаха сирените и ни изведоха на края на града. Отбиха и ни дадоха знак да продължаваме напред.
Следващата ни спирка бе Прага. Напускайки Будапеща бяхме очаровани не само от архитектурата но и от блестящите витрини и стоките, които се продаваха там , не бяха като нашите, почти всичко беше западно за разлика от нас където тези неща се продаваха само в Кореком.

Пътеписът не е да разкажеш в сух стил къде си ходил, какво си ял, какво си пил и с кого си се видял. В тази връзка и според всичко, което чета до момента, заглавието на темата е напълно сбъркано. Тук се иска да имаш поне малко усета и способностите на разказвач, да пишеш увлекателно и интересно. Във форума с това се справя единствено Zappa. Всичко, което прочетох по-нагоре е пълна скука. Но дерзайте, дано с упражнения се получи някой ден

На мен пък ми харесва повече Чопър с директните си и нецензурирани включвания даващи свежест на темите, или да речем обявите за продажби, а всичко останало бързо се забравя. Но на теб щом ти харесва Zappa чети само него.

И на мен ми хареса монолога на ловеца за двете му яйца. Само дето така и не уточни какво ги е направил

Излизайки от Будапеща бързо прекосихме границата с Чехословакия и като се хванахме за магистралата спряхме чак в Прага, как да спреш на такъв хубав път и едва ли щяхме да спрем и там, главната ни цел беше Берлин, но на колегата му се счупи Москвича. И на един голям площад го вдигна и легна под него, жена му подаваше инструментите. Е то като се счупи колата посред път загубваш интереса към разглеждането на града и магазините. И това за да не беше малко свърши ни съвсем и питейната вода, нямахме нито за кафе нито да се измием трагична ситуация. За наша голяма изненада по целият път до Чехия не видяхме нито една чешма по пътя така като беше у нас и запасите ни от вода свършваха, въпреки надеждата, че все някъде ще трябва да има крайпътна чешма.Пред нас възникна проблема ще можем ли да се върнеш обратно, така че ентусиазъма и романтиката ни угасна. Трябвало да е било почивен ден защото улиците бяха напълно празни, магазините затворени, странна работа тези чехи през почивните дни не се мяркаха по уличите. Но по едно време от едно училище излезе една красива дама и като видя Москвича на колегата започна да го обикаля явно искаше да завърже някакъв разговор. Аз бях спрял на известно разстояние и не можех да разбера точно какъв е бил интереса на дамата. Това което забелязах бе, че тя някак си се стресна и бързо се отдалечи от колата. Но остана, явно чакаше някого, след малко от училището излезе мъж и като видя колегата се запъти право към нея и го заговори на български. Попита как сме имаме ли от нещо нужда общи приказки с което показваше, че е готов да ни помогне в немилостивата ситуация, в която сме изпаднали. Колегата ми направи знак да отида при тях и разбрах, че сънародника ни ще ни даде вода да напълним тубите си. Той заговори на жена си по чешки но тя стоеше все още на дистанция и с досада не искаше въобще да се отзове на желанията на съпруга си. Мъжа обаче беше настоятелен и твърдо решен да ни помогне, отиде при нея взе ключовете и ни заведе в училището да си напълним тубите, Благодарихме му и се разделихме, след като той се убеди че нищо друго не ни трябва. По това време собствениците на Москвичи носеха в багажника си пълен набор от инструменти и най важните резервни части, които даваха понякога дефекти, и бяха горди, че могат да си отстранят повредата и на пътя, така, че колегата беше оборудван за разлика от мен, ние с Жигулите не носихме нищо освен оригиналната чантичка с ключа за развиване на гумите, крика, ключа за свещите, две лулу 12-13 и 17-9, както и няколко гаечни ключове. Не случайно по онова време Жигулите се смятаха за дамски коли без поддръжка, само да караш. Едва след малкото им отдалечаване колегата се затресе от бурен смях.
-Защо се смееш?
- Абе като си лежа под колата и гледам тази се приближава все по близо и по близо и ни оглежда отвсякъде. А ние сме отворили багажника и извадили целият багаж за да стигнем да инструмента и се афектирах. Явно е видяла Българската ни регистрация и знака BG на задното стъкло защото мъжът и е Българин, но аз откъде да знам и в яада си, реших да я прострелям и се изпърдях яко, за да я прогоня и тя моментално се дръпна като ожилена от рояк пчели настрани. Заразказва колегата тресейки се от гръмогласен смях.
Наляхме вода колата беше оправена но ние емоционално подтисната и уморени нито имахме желание нещо да разглеждаме нито сили, чакаше ни дълъг път Германия и Полша. Оседлахме конете и препуснахме галоп. Колегата бе доста уморен и жена му го смени. Тя таеше в себе си духа на шампион и караше на ръба на разумният риск с максималното което можеше да се вземе от Москвича. Аз със моята предпазливост трудно ги следях, особено когато тя преминаваше на жълто а аз трябваше да изчаквам червеният светофар, така че стъпих яко на газта за да не ги загубя, когато излязохме от града обаче им оставих прилична дистанция както знаех какъв шофьор съм да не предизвикам някоя излишна компликация. Тя компликацията не закъсня. Докато забележа, задната им гума пуши но и те са забелязали и спряха. Накрая виновни излязохме ние защо не сме ги предопредели но ние въобще не обърнахме внимание. Смяна на гумата и продължаване с още по голяма скорост. Привечер по тъмно яда и агресивността отшумяха от умората и отбихме в един ожънат от пшеница блок и макар и да валеше почвата беше песъчлива и нямаше кал.. Жена ми каза, че мястото не и харесва защото чувствала наоколо много вода. Ние избухнахме в смях. Направихме си кафе, салата, ракия както си му е реда и вечеряхме, самочувствието ни се бе възвърнало и ние бяхме готови да разглеждаме нови неща и преодоляваме следващите препятствия, за които нямахме и представа.