Такааа, върнахме се с Инспектора живи и здрави, а това е най-важното!
Това беше едно страхотно изживяване, купонът беше максимален, карането трудно и теренът различен от това, на което съм свикнала. Все пак баирите са си баири и школовката на Запа пролича. Най-силна се оказах нагоре, а надолу ме задминаваха безстрашните мъже. Ама парен каша духа и по надолнищата бях на принципа "Стигни жив". Нещата в хронология: в 6 часа натоварихме новозакупения багажник с колелата върху сапунерката и запрашихме в посока Стара Загора. Към 9:30 пристигнахме и се заехме да търсим старта: Аязмото. Объркахме се леко, но тръгнахме да караме след първата кола, натоварена с колело върху багажник и се озовахме на правилното място. Ето го и него:
Регистрирахме се и ни раздадоха номера. Инспекторът получи Номер 1, а аз - номер 13, все хубави номера
. Ето ни и цялото шуменско участие:
И стартът:
След 3 часа и 53 минути, доста добро време според мен, аз финиширам първия ден на хижа Морулей:
Организаторите хубаво изискаха от участниците каска и ръкавици, но ако бяха казали да си вземем шнорхели, щяха да ни направят по-голяма услуга. С други думи, теренът беше много мокър и с огромни локви. Аз като една изискана дама слизах от колелото и си го бутах, за да не се опръскам. Освен локви, по терена имаше много улеи и каманаци. Намираха се и ловци, но инциденти за щастие нямаше. Ето за какво трасе става въпрос:
Имаше и много красиви гледки, но нямаше време да снимам пък и не носех свестен апарат, тези снимки са от телефона ми и съм ги снимала докато почивам. Трасето беше с дължина 43 км. Като пристигнах ядох най-вкусния боб, хлаб и македонка през живота си
Вечерта се събрахме в ресторанта на хижата на вечеря и биричка. На маса сме с нашите нови приятели от Варна: Тишо, Евгени и Марти.
На другия ден тръгнахме от хижата по различен от миналите години маршрут. Големи баири, голямо бутане, както и стръмни спускания. Радвам се, че не паднах някъде. По едно време се загубихме с една групичка хора, тъй като не видяхме скрита пътека в тревата и не разчетохме правилно маркировката. Това ни костваше спускане, а на връщане пак баир и малко бутане и около половин час загубено време. Теренът беше по-стръмен и труден, но 25 км (без губенето), минахме покрай много красиво място: Сребърно езеро, както и гледката от билото на връх Морулей си заслужаваше дори само те цялото пътуване. И разбира се, финалът:
Времето ми беше 2 часа и 48 минути, но както писах, изгубихме се и загубихме време...какво да се прави. Както вече знаете, взех първо място при жените.
Е, малка подробност е, че нямаше други жени
но да са дошли пък
Догодина дано има някоя да ме стимулира, защото друго си е да имаш конкуренция
. Организаторите все още не са публикували резултатите и крайното класиране в сайта, та не знам в общото класиране на кое място съм, но е някъде между 10-то и 15-то (тъй си мисля поне). Инспекторът е на 16-о място и също много добре се представи! Ето и награждаването:
Всичко свърши добре, имам много сладка награда, едни готини ръкавички за каране както и разни други. Медалът вече е подарен на моя син, който го заслужи напълно, все пак седя 2 дни без мама. При мъжете първи стана Тодор и заедно с неговия приятел (не му разбрах името) убиха всичко в мен като представа за каране. Казах им го и лично: но туй не е човешко тяхното! Над 60 км каране в пресечена месност за 3 часа и нещо общо двата дни. Това честно казано не знам как се постига, никога няма и да науча сигурно
Да им е честито 1-во и 2-ро място при мъжете. Юношите и те се представиха доста добре, както и ветераните. Организаторите от вело-клуб Зарата към ТД Сърнена гора Стара Загора бяха свършили чудесна работа, всичко беше перфектно
Най-специални благодарности разбира се за моят технически екип: Хари. Поради няколко причини: 1. вързва ми се на акъла
2. закара ме до Стара Загора 3. даде ми колелото си 4. изми ми го след първия ден 5. след като се прибрахме смаза и пооправи двете колелета 6. най-вече за моралната подкрепа
Това е, живот и здраве, догодина пак може да се ходи, да се надяваме че ще има поне още един участник още: багажникът се държа здраво за колата и не изгубихме 2-те колелета, така че ще има място и за 3-то. Не пукнахме гуми (за разлика от вело-куб Крива спица, които бяха прекръстени на вело-клуб Спукана гума), нищо не се почупи. Запознахме се с хубави хора, всичките карат колелета
