ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

35 питанки за живота ни през соца, чийто отговори някои „забравиха”
Автор: Мирослав Иванов

Взех да се чудя, защо като сме били първенци в света едва ли не по всичко, всички чакаха на мама и тате от село да напълнят багажника на каталясалия Москвич с буркани?
Защо ли в нашия плод-зеленчук постоянно имаше нектари някакви в бирени бутилки, но като пуснеха домати и пипер ставаше опашка?
Защо месото в месарницата беше винаги с кокал...
Защо прясното мляко все течеше, а киселото беше с полуотворени капачки...
Защо когато лютеницата уж беше уникална, всички варяха лютеница есента...
Защо в бирата плуваха парцали и всички гледаха бутилките като ги купуваха....
Защо в месарницата миришеше на мърша, а в плод-зеленчука на гнилоч...
Защо капачките за буркани бяха по-ценни от валута наесен (Дори в зората на "демокрацията" БСП подкупваше пенсиите с капачки за буркани, вместо с кебапчета, ако си спомняте )
Защо да видиш Мерцедес беше на късмет, а АЗЛК (заводското наименование на Москвича) се превеждаше на народен език Ах Защо Ли те Купих?
Защо баба ми, работила цял живот в текстилна фабрика получаваше почти до последно 65 лева пенсия, които не стигаха за нищото, което дори го нямаше по магазините
Защо 9/10 от къщите бяха неизмазани, а за паркет се чакаше повече отколкото за нова кола?
Защо в панелките винаги имаше мухъл, дограмата духаше отвсякъде и имаше само 1 модел кухненски шкафове?
Защо в магазините за обувки ставаше празник като пуснеха номерата 42 и 43, но за сметка на това беше пълно с номера 46 и нагоре ?
Защо дамските превръзки приличаха на детските памперси?
Защо социалистическата ни пералня Перла 05 постоянно й гореше мотора ?
Защо имаше режим на тока зимата и режим на водата лятото?
Защо имаше обществени бани?
Защо в неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?
Защо автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?
Защо българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите
Защо училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува?
Защо в детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?
Защо ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили?
Защо алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино?
Защо почивните станции приличаха на казарми?
Защо имаше въшки (и то масово) ?
Защо здравеопазването беше върха, а масово имаше епидемии от шарка?
Защо от дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите?
Защо времето при соца се изразяваше с лага "сушата, кишата и Гришата " ?
Защо нямаше престъпност, а се крадеше всичко и навсякъде?
Защо барман беше уважавана професия, а инженер беше синоним на балък?
Защо граничарите застрелваха тези, които бягаха, а не тези, които влизаха в държавата? Сигурно защото нямаше от вторите ?!
Защо в болниците беше абсолютна мизерия?
Защо беше забранено да се внасят западни лекарства, дори ако от това зависеше живота на човек?
Защо много хора си заминаха заради сгрешени лекарски диагнози?
Защо ?

п.п. Забележете, че дори не съм споменал бананите Ама като се замисля, то и социалистическите банани май бяха по-хубави от сегашните...

"Днес(15.01.2015г.) България преведе последният транш от външния дълг, останал от времето на Тодор Живков. Така 25 години след падането на социалистическата система държавата скъсва с огромните задължения, които комунизмът й остави." Ко стана, другари, с великия соц? Нима не съм прав като казвам, че плащам борча на плюскането ви тогава?

Нека ви припомня доклада на Петър Младенов или поне част от него да видим как ще продължите да плямпате тъпотиите си, че демокрацията била унищожила всичко:
" ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СТРАНАТА, ПАРТИЯТА И НЕПОСРЕДСТВЕНИТЕ ЗАДАЧИ

Другарки и другари,

Измина един месец от Ноемврийския пле­нум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допус­натите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.

И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем съ­щината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се си­туация.

У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен про­грес, за истинска народна власт и човешки свободи. Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха теж­ки социални язви. Народна република Бъл­гария получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би вля­зъл в противоречие с историческата истина.

Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като уп­равляваща партия и като Централен коми­тет, ако не видим, че през последните годи­ни страната навлезе в период

на сериозна криза,

на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

Когато говорим за сериозна кризисна си­туация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:

– дълбоки деформации в обществото и системата на управление,

– стагнация в икономическото ни развитие,застрашително изоставане в структурно­то и технологичното обновяванена икономи ката вследствие на груби грешки в стопан­ската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,

– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,

– сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,

– достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към пар­тията.

Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е:

как се стигна до то­ва положение и кой е виновен?

Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се напра­ви едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и ар­гументиран отговор относно всички многоброй­ни обективни и субективни причини за създа­лото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателно­то заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всест­ранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаде­ното трудно положение в България сред на­шето общество има пълно единодушие.

Става дума за сталинския модел,
който в нашите условия придоби специфично български национални черти.

Що се отнася до осмислянето, до възприя­тието на този извод, смятам, че и в партия­та, и в обществото е нормално да има диску­сии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему тър­сеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.

За всички нас тук влошаването на положе­нието в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководст­во формираше екипи, създаваше "концепции". От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави ре­организации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.

И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол вър­ху производството и разпределението, нами­ращ се в ръцете на бюрократичната вър­хушка. А нейна основна грижа бе не преодо­ляването на кризисните явления, а запазва­нето на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.

В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узур­пира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върхов­ния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществе­ни институции.

Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи осно­вите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от негорежимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на генералния секретар и неговият про­паганден и репресивен антураж.

"Научните кадри" на предишното ръковод­ство се опитваха да оправдаят проблемите с "грешките" на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското об­щество, което не било дорасло за социали­стическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фак­тор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръко­водството, по чието време се допускаха раз­личните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе едино­душно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.

Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след со­циалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински тър­сим отговор на въпросите и решения за ста­билизация в политически и икономически план.

I. Другари,

Направените дотук тежки констатации и обвинения ще "увиснат във въздуха", ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реа­листична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.

Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да за­почнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.

Първо. Очертава се силно спадане на тем­повете на икономическия растеж.

Като имаме предвид, че това спадане протича паралелно с бързо увеличаване на вът­решния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ. Появиха се и се задълбочават ня­кои остри диспропорции в икономиката.

Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните про­изводствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.

Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Про­изводството на редица стоки през последни­те няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всич­ко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.

Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата "пропаст" между па­ричните средства на населението и налични­те стоки и услуги. Така например за пери­ода след 1980 г. паричните доходи на насе­лението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се уве­личат с още 1,8 млрд. лева!

Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера.
Дър­жавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикри­ват некадърност в управлението, неефектив­ни инвестиции, нискокачествен и лошо орга­низиран труд. ПРЕКОМЕРНИТЕ РАЗХОДИ НА ДЪРЖАВАТА И СЪЗДАДЕНАТА СЛОЖНА СИСТЕМА ОТ ДЪРЖАВНИ ГАРАНЦИИ НАПРАВИХА ГОДИШНИЯ РАЗМЕР НА СУБСИДИИТЕ, НАДБАВКИТЕ И ПРЕМИИТЕ ОКОЛО 7 МЛРД. ЛВ, КОЕТО ПРЕДСТАВЛЯВА НАД 1/4 ОТ ОБЩИЯ РАЗМЕР НА БЪДЖЕТНИТЕ РАЗХОДИ. КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ ТОВА МНОГО ГОДИНИ НАРЕД БЮДЖЕТЪТ ПРИКЛЮЧВА С ГОЛЯМ ДЕФИЦИТ. ДЪЛГЪТ НА ДЪРЖАВАТА КЪМ БАНКИТЕ НАДХВЪРЛИ 10 МЛРД. ЛВ ПРИ ГОДИШЕН РАЗМЕР НА БЮДЖЕТНИ ПРИХОДИ ЗА 1988 Г. 26 МИЛИАРДА ЛВ..

Всички тези проблеми намират краен из­раз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ТРЕВОГА БУДИ СТРЕМИТЕЛНОТО НАРАСТВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НИ В СВОБОДНО КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА. БРУТНИЯТ ДЪЛГ НА ДЪРЖАВАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАДХВЪРЛИ 10 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИТЕЖАВАМЕ ЗЛАТНИ ВАЛУТНИ РЕЗЕРВИ В РАЗМЕР НА ОКОЛО 1,3 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ОТ ПРЕДОСТАВЕНИТЕ КРЕДИТИ НА ДРУГИ СТРАНИ ЩЕ ПОЛУЧИМ В БЛИЗКИТЕ ГОДИНИ ОКОЛО 1,8 МИЛИАРДА ДОЛАРА. ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ ЧИСТИЯТ ДЪЛГ НА СТРАНАТА В КОНВЕРТИРУЕМА ВАЛУТА НАБЛИЖАВА 8 МИЛИАРДА ДОЛАРА, КОЕТО ТРЯБВА ДА ОЦЕНЯВАМЕ КАТО КРИТИЧНА ГРАНИЦА.

Особено неблагоприятно е, че нарастване­то на задълженията става на фона на намаляваване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. САМО ЛИХВИТЕ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХ, ЩЕ ВЪЗЛЯЗАТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ШЕСТ ГОДИНИ НА

4—4,5 МИЛИАРДА ДОЛАРА.

Ако не променим нещата, над половината от го­дишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.

Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълже­нията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.

Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително, а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската иконо­мика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни греш­ки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние се­риозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надежд­ност.

Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.

Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?

Преди всичко трябва да напомним, че на­чалото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две пе­тилетки.През целия този период независи­мо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се раз­вива на екстензивна основа при непрекъс­нато увеличаващ се

недостиг на трудови
и суровинни ресурси.

Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на ос­новните фондове, в увеличаването на разме­ра на незавършеното строителство, в нама­ляването на общата ефективност на произ­водството.

Благодарение на специфичната икономиче­ска ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развити­ето на икономиката. Ние не използвахме оба­че пълноценно тези възможности.

Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да до­ведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък тежат като во­деничен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които из­държа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен,

струва на бюджета над 1,2 млрд. лева.

Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на хими­ческите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомер­на зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а от­тук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.

Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не ус­пяхме да се адаптираме към световното сто­панство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблеми­те на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.

И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупали­те се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за уп­равление.Не е случайно, че практически всички социалистически странисе изправи­ха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.

Същевременно трябва да отбележим фак­та, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на ре­жима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социа­листически страни равнище.

За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички ос­новни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съж­дения. Суперцентрализацията на икономи­ческата власт доведе до необосновани инвес­тиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до неп­рекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръковод­ни стопански кадри. Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отго­ворност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пъ­тя на увеличаването на външните и вътреш­ните задължения на страната. Тази полити­ка с основание може да бъде наречена "след мен – потоп". По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

Волунтаризмът в сферата на икономика­та се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и не­обосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необ­мислени реорганизации, в абсурдната прак­тика на безкрайни промени на регулиращи­те стопанската дейност нормативни докумен­ти.

Напълно бе пренебрегната ролята на На­родното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.

Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговор­ност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици.
Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до

ликвидиране на кооперативния строй на се­ло

Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със "затихващи функции".

Главният показател за оценка на работа­та беше т. нар. "среден добив от единица обработваема площ". Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аг­рарно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител

България стана ежегоден
вносител на карто­фи, фасул, зеле, лук,

фураж и други сел­скостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на бъл­гарската икономика от естествените й при­родно-климатични условия, унищожи тради­ции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствител­но производството на хранителни стоки, тър­говията и общественото хранене, създаде се­риозни проблеми в бита и начина на живот на хората.

Не дадоха очакваните резултати и много­то опити в страната през последните десе­тилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха не­малко правилни замисли и начинания, че има­ше стремеж към демократизиране на иконо­мическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха на­растващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт. Ето защо произтичащите от тях практически промени се ока­заха крайно ограничени и недостатъчни. Бю­рократичната върхушка се боеше да не на­вредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните иконо­мически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.

Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. То­ва не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности, нея я движеха други пружини и мотиви. Дълбоко вредоносен бе користният интерес на "началниците" на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с из­пълнение и преизпълнение на плана, с "про­бивни" идеи и стратегии. Създадоха се усло­вия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. "Нагоре" вървеше лъжлива информация, надолу — зави­шени възнаграждения за мълчание и съуча­стие, един общ заговор срещу благополу­чието на народа.

Държейки с желязна ръка крана на раз­пределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, профе­сионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределение­то доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вя­рата у много хора, пораждаха у тях безве­рие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на по­требителско отношение към живота.

Създа­доха се условия за корупция,
за разгръща­не на "икономика в сянка",
за най-различни мафии.

Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки ме­жду социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролира­ха от центъра и не благоприятствуваха здра­вословното развитие на стопанството и тър­говията. Спъваше се създаването на кори­гиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.

Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като при­бавим редица други липси на стоки за ши­роко потребление и послушаме какво се го­вори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа ат­мосфера.

Дори в последно време, когато бяха ут­върдени радикални виждания за създаване­то на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на ко­мандно-административната система не сложи­ха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти ново­образуваните фирми бяха изградени по ад­министративен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по тради­ционния път. Създаването на фирмите се из­ползва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на тру­довите колективи. За сметка на това се за­силиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равни­ще, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до ми­нимум.

И нещо много важно: икономиката на ко­мандите "от горе", гигантските проекти, лип­сата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат бяха на път да унищожат прекрасната българска при­рода. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отрове­ни и черни от замърсяване, въздухът в ре­дица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологич­ни проблеми на страната има и външни при­чини. Но главното е, че у нас е налице еко­логическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.

Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да ха­рактеризираме като прединфарктно състоя­ние."

Да припомня, че става въпрос за годините които най-закоравелите защитнци на соца тук защитават

Източник

Платихме... като взехме милиард и 300 нов дълг за тази цел...

Не че съм специалист, но в момента дълга ни сигурно превишава многократно този от времето на бай Тошо? Чопъре от твоят пост като ,че ли вече нямаме дълг????Или нещо съм се объркал или сме единствените след Ватикана в света без дълг?

Сега си промених мнението, барбусе, направи си труда да го прочетеш цялото и тогава спори с мен при положение, че ти показвам черно на бяло нещо, което е написано точно по то време и написаното може лесно да бъде проверено дали е достоверно!!!!

Малоумнико, прочети доклада който постнах и го коментирай, безполезен паразит! И недей да лъжеш толкова, че следващия път наистина ще ти напукам камбаната....

При положение, че смучеш от кинтите дето внасям в държавната хазна не ми се прави на отворен, че само да те срещна....

Варжи, тоа дебелогъзец Чопъра не помни комунизЪма, обаче други го помним. Режим на тока имаше, даже в режим 3 няма един има. Всичко което е написано е вярно. За детската градина имам един случай от първо лице единствено число: Бях се разболял нещо и повръщах. На един обяд повърнах в манджата, беше боб. Другарката Грънчева стоеше с една червена пластмасова сабя в ръка и ме накара да си го изям...
БАща ми работеше в СМК(там строяха блоковете ако не знаеш) ние живеехме 2 семейства в един апартамент...не му даваха жилище...
Така, че не ми хвали великия комунизЪм!

70 години от зверството наречено "народен съд"
Навършват се 70 год. от най-голямата касапница на политици и интелектуалци в Европа!
Христо Марков

След идването на комунистите на власт, нашенският „Народен съд”е най-зловещото нещо. Предлагам ви част от книгата ми „Родът Сталийски – жестокото усилие да оцеляваш”. В нея се разказва за злокобния ден на комунистическия терор – нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Претендирам, че съм първия човек, който изчете от кора до кора заседанията на първи състав на Народния съд, че съм единствения, който в началото на 90-те години записа разговора си с Цеко Алексиев – началник на служба „Паркове и градини” на Централните софийски гробища през 1945 г. Той е единственият извън партийните другари, който присъства на екзекуцията от първата до последната минута. Бе с бистра памет и пазеше много подробности за жестоката вечер. Започнеше ли да разказва сълзите му потичаха и ръцете му трепереха. Интересувах се за убийството на Александър Цанов Сталийски – министър на правосъдието в правителството на Иван Багрянов, адвокат, публицист, герой от войните, интелектуалец, но се получи панорама на жестокостта в оная страшна вечер…В късния следобед на 1 февруари 1945 г. пред сградата на Съдебната палата са организирани митинги, множеството е обладано от прастарото усещане за кръв, за отмъщение, за жестокост, комплекса на Андрешко да види бирника закачен на въжето. Развяват се червени знамена,

на плакатите с чук и сърп пише само едно – „Смърт!”

Разбира се, сборището е организирано с точно определена гадна цел – да не се позволи свиждане на обречените с роднините, да се осуети евентуална възможност за възражение от страна на бившите държавници и да се бърза, много, много са бързали хората на комунистическата партия да си организират касапницата и да не се даде никаква възможност на многобройните чуждестранни наблюдатели за среща с вече осъдените. И понеже Георги Димитров – Дед, и Трайчо Костов – Спиридонов, вече са определили присъдите доста по-рано, всичко е подчинено на бързата процедура. Открих във вече обилната документална литература следния прелюбопитен факт – присъдата се чете в късния следобед на 1 февруари, излъчва се по радиото, заглушено от виковете на митингуващите комунисти. Нека припомним, че много от роднините на арестуваните са изселени в страната, където радиото в ония години си е лукс, достъпът до съдебната зала е строго ограничен, а вестниците излизат със закъснение на следния ден – 2 февруари. На този 2 февруари присъдите отново са прочетени по радиото – този път спокойно и уверено, когато вече бившите регенти, министри и депутати са били разстреляни! Дори след прочитането на присъдите на другия ден главният обвинител Георги Петров казва по радиото: „Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от „местните народни обвинители” и съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат смъртни присъди”.

Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени „да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години след това декларира: „Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят

„работата” да се свърши с нужната жестокост,

бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори… партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство пред 1944 г., Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през 20-и век. Депутатите от 25-то народно събрание са избити въпреки съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по цял свят.

Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин „чрез обесване” настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин според главорезите „работата ще се изпълни бързо и чисто”, а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „Алабин”. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал „Не трябва да плачем за нас, а за България”, после запява националния химн „Шуми Марица”.

Разбиват му главата с револвер

Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ: „На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе… „партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията, оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „Губиш ни времето, Левчо. Без формалности”. Освен взводът за убийства на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: „Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Главинчев – „Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов”. Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех” Кики…” Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история

само българските убийци комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба „Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. „Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.

Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.

Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.

Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски?! За семейството, децата, за празната кантора, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, за да участват в строежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в парламента и извън него, за книгите, които е написал с наивната вяра, че ще спомогне да се укрепи държавата, за баджанака комунист, когото спасява от сигурна смърт, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, журналисти или просто зевзеци, за спомена, който ще остави у близките, за старата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките приятели, за… Това никога няма да узнаем, но със сигурност е искал да остави златния часовник от баща си за спомен и белег за него на синовете. Е, не успява, за тази работа има

мародери, които чакат с пистолети

В началото на 90-те години синът Александър ще сподели за зловещия ден във филма „Оцелелите”: „Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че екзекуцията е станала на гробищата. То не е далече, знаете къде е, това е „Майчин дом”. И няма да забравя никога, казах, че може би това е екзекуцията, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – близък приятел, по-късно емигрант в САЩ, легионер/ казва: „Няма такова нещо, не се безпокой”. Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах вкъщи. Бяха баба ми, майка ми и леля ми. Нямах лична карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг, около 100-200 метра направо килим от кръв. Ямите заринати, а отгоре посипана сгур. Бяхме, доколкото си спомням, с г-жа Станишева, г-жа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше г-жа Багрянова. Не съм сигурен, разбира се, от тогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое голямо учудване двама души се доближиха до майка ми, тя обясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се вкъщи и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.

Баща ми беше мълчалив човек, не обичаше да говори, най-малко обичаше да обещава. Говореше свободно пет езика. Никога не ми е говорил за Царя, нито ми е говорил против Царя, допускам, че е бил монархист. Никога не ме е насъсквал против комунистите, но ми е казвал какви са. И когато го попитах: „Добре де, ами вуйчо Владо?”, той вика: „Синко, за роднини правилото не се отнася”. Тогава се заклех да се боря срещу болшевиките, защото винаги съм го казвал и на събрания, митинги и в Камарата: Timeo danaos et dona ferentes - „Не вярвай на атиняните и когато дарове ти носят!” Когато болшевиките ви обещаят, да знаете, че те ви лъжат. Не вярвайте на комунистите, те никога не могат да се променят!”.

Племенничката Пепа Симеонова: „Рано сутринта чухме присъдите по радиото. Баба Рада се развълнува много, затрепера цялата и каза да й дам палтото и бастуна, къде, къде да ходи… Аз с нея да дойда, да я придружавам. Каза, че ще ходи при владиката Стефан за амнистия, за апелация – той беше много популярен по онова време. Тъкмо се облече и сме готови да тръгваме и дойде Иванка Топенчарова, тя работеше в съда тогава и пита: „Бабо Радо, къде?”, а баба й каза: „Ами отивам при владиката Стефан, ще моля за амнистия, за апелация…”, а Топенчарова й вика: „Късно е, бабо Радо, присъдата е изпълнена, убити са вече”. Че като писнаха вкъщи, а баба виеше: „Ами тялото, поне тялото дайте, да го погребем сина ми по християнски!?”, а Иванка – „Не може, бабо Радо, те са погребани вече”. И тя ни каза къде е общият гроб. Ние се дигнахме и направо на гробищата. Беше един студен ден, а хората се тълпяха около мястото. Отъпкано, кървави следи навсякъде, в кръг – милиционери. Хората плачат, палят свещи. Колко сме стояли, вече не помня. На другия ден пак отидохме, но този път така наоколо 150-200 метра имаше много милиция и не ни пуснаха до мястото, където са погребани. Ужасно, ужасно беше! Баба скоро след това легна болна и не стана вече. То мъка, мъка… Помня като днес, когато Цанко се върна от състезание и му казаха, че са убили баща му, той стои тук в коридора и плаче, скимти като куче…”

Какво ли може да се добави към тази антична трагедия? Може би няколко последващи реакции. Британският политически наблюдател на процеса е категоричен:

„Присъдите са определено отмъстителни”

и изразява мнение, че тази разправа е планирана не само на местна почва, а под диктовката на съветските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и „спешното” им изпълнение, а тя с присъщата на комунистите циничност е пределно откровена: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията”.

Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма до верния му паж в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: „Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля”.

Осиротялото семейство на министър Сталийски, Надежда и двамата сина, са изселени в Долни Дъбник, както и още 11 875 членове на семействата на избитите и осъдените от Народния съд. И се започва едно безкрайно оцеляване, стремеж да оживеят, да запазят спомена, да държат главите си над водата – почти половинвековно стремление за спасение и сносен живот с мъката от онази студена, тиха и зловеща нощ. Големият син в продължение на почти половин век ще премине през преизподнята на концентрационните лагери, ще е изселван, преследван, малтретиран, изключван, заличаван, разделян от семейството, докато достигне до общественото ниво на бащата – министерското кресло, но в края на земния си път ще отчете като най-голямата своя победа самото оцеляване и запазването на достойнството и фамилната чест.

През 1995 г. на мястото на екзекуцията и масовия гроб в Централните софийски гробища е поставен голям каменен кръст, а на 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите и реабилитира регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, журналистите, избити в името на една безумна кауза, която донесе на страната половинвековно строителство на „най-хуманния и справедлив строй”. През 1998 г. във фоайето на Министерството на правосъдието е поставена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата жестокост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна давност? Съдба българска.

Голяма жестокост, скривана от обществото за да се прикрият жестокостите на Сталинизма и неговите последователи. Грешно е с това да се отъждествяват комунистите, както и всички сегашни престъпления и улични убийства на демократите. Всеки трябва да носи персоналната си отговорност, а не да се крие зад останалите не наказан.

С комунистите и техните привърженици отдавна трябваше да се случи същото,което те са причинили през нощта на 1ви срещу 2ри февруари!

Хващай значи автомата и излизай на улицата да трепеш комунягите. Кой те спира? Даже в очите на САЩ ще изглеждаме като истински патриоти, а не като хленчещи дрисльовци, които все чакат някой да ги освободи. Ако нямаш автомат, и с кухненски нож става, само трябва да предвидиш цапането на дрехите с кръв.

Ако знаеш пък колко ме интересува мнението на някакъв ненормалник,снимащ влакове по цял ден

Комуноидните русосифилистици няма да схванат ама някой нормален и интелигентен ще се сети ли защо пускам тоя клип в тая тема?