Миналата седмица на фона на трагичното самозапалване на Пламен се случи нещо, което на пръв поглед е съвсем далеч от неговата ужасяваща смърт, но ако се взрем в дълбочина, ще открием, че е свързано с нея. Говоря за уволнението на учителя Христо Данев от Пловдив.
Харлем шейк е неблагопристоен танц, безспорно, подсказва сексуални желания и т. н. недвусмислено. В същото време е залял света така, както Генгъм стайл преди време, който е не по-малко разпуснат и изразява не по-различни внушения. Христо Данев е принуден да подаде оставка, защото е танцувал заедно с учениците си Харлем шейк.
В материал от в. „Стандарт” от 6 март директорката на училището заявява: „ Не може да си учител и едновременно с това приятел с учениците.” Малко след това г-жа Соня Кирчева добавя и следното изречение: „ Или си майка, или си баща. Не може да си приятел със сина или дъщеря си”.
Тези думи, признавам, ме пронизаха. Дори не съм съзнавала, че романът ми „Майките” е написан заради именно такива думи. Че точно тези думи са причина за самотата на днешните деца и на днешните млади хора, тази тяхна самота, която незабелязано и внезапно се трансформира в агресия и автоагресия.
Не искам с нищо лично да засягам г-жа Кирчева. За нея се чуват добри отзиви – добър учител, всеотдаен директор. Самият Христо Данев каза, че става дума за сблъсък на две различни гледни точки, за два различни мирогледа.
Той е приятел със своите ученици. Възприема ги не само и не единствено като свои ученици, а и като личности – всяка със своите интереси и проблеми. Напътства ги и им помага, доколкото може. Живее до тях, виждат се извън училище, ходят заедно на джогинг в гребната база, пият кола, говорят, обсъждат, понякога, явно танцува с тях, понякога танцува, явно не най-подходящия и благовъзпитан танц, но кой ли човек може да бъде застрахован, че винаги, във всеки момент ще преценява и ще извършва единствено най-подходящото, най-благовъзпитаното за хората около себе си? Та нали именно тази негова неразумност доказва до каква степен той се чувства приятел с децата, чувства се един от тях, чувства се едно с тях.
Кой учител е бил по-добър? Този, който си тръгва от час с биенето на звънеца, или този, който остава след това с учениците и разговаря с тях? Дали щеше да бъде по-добър учител, ако им беше забранил да танцуват този неприличен танц? Дали щяха да го послушат, ако им беше разпоредил да танцуват валс, както в един хубав стар филм?
От какъв учител имат повече нужда децата ни? От такъв, който изговаря урока си и си тръгва, или от такъв, който след училище продължава да бъде с тях, да ги изслушва и е близо до проблемите им? Дали щеше да е възможно да е толкова близък с тях, ако се отнасяше морализаторски и беше започнал да им обяснява колко лош, неприличен и неморален е Харлем шейк. Дали учениците щяха да му се доверяват истински. На формалното отношение те също отвръщат с формално. Децата са с изострена чувствителност за искреност. Той щеше да си е „изпял” урока и да е похвален от директорката, учениците пак щяха да си танцуват Харлем шейк, но скрито, учителите щяха да ги накажат и да са доволни от себе си, че са постъпили педагогично. И колкото по-педагогично постъпват, толкова повече се разкъсва връзката между тях.
Защо продължаваме да поставяме знак на равенство между морализаторство и педагогика?
Няма по-добра педагогика от приятелството и любовта. Времето на неприличните танци отминава, приятелството и любовта остават. Когато станем на възраст и обърнем поглед назад, всички си спомняме с умиление за ученическите глупости, които сме вършили и които вече не бихме повторили.
И именно защото Христо така всеотдайно върши работата си, именно защото отношенията между него и учениците не са формални, не се ограничават само в училищните часове и учебници, защото учителят скъсява дистанцията с децата, защото става техен приятел, защото отношенията му стават дълбоки, той е принуден да подаде оставка.
Когато някой стигне до ядката, до най-важното, до същността на своята професия – той е принуден да подаде оставка. Какъв парадокс! Когато ставаш най-добър, най-пълноценен – теб вече не те търпят! Това е преминаване на недопустима граница, според твоите директори. Именно затова трябва да бъдеш премахнат. Или в клишето, или вън!
Отношенията с децата според многозначителните думи на директорката са между началник и подчинен. Между управляващ и управляван. Между господар и слуга. Госпожа Соня Кирчева отнема правото дори на родителя е да е приятел с децата си. Родителят е или баща, или майка. Майка и приятел, според нея, са несъвместими понятия. Според нея майката е началник на децата си – в онзи административен, чиновнически, премазващ смисъл.
И ето, тук слагаме пръст в раната. Именно заради това написах романа си за децата-убийци. За децата, които израстват без приятели-майки, без приятели-бащи, без приятели-учители. Написах романа си за онези деца, които знаят единствено, че трябва да се подчиняват – на майките си, на бащите, си, на учителите си. Онези деца, които не знаят и няма как да знаят, че освен подчинението и заповядването, има и друг вид отношения – на приятелство, на топлота, на любов и внимание един към друг.
Същото отношение на началник към подчинени наблюдаваме от страна на някои владици на църквата ни към Божия народ.
Същото отношение на господари към слуги наблюдаваме от страна на управляващите към гражданите на държавата, от които уж произтича и на които принадлежи цялата власт.
Именно заради това смазващо, безмерно смазващо и крайно унизяващо високомерно отношение се самозапали Пламен Горанов. Неговият вик на отчаяние е краен, екстремен, не би трябвало да бъде допускан. Но е факт, който прогаря съвестта ни.
Съвестта ни трябва да е будна не само за такива екстремни, крайни действия. Но и за ежедневните, уж невидими отблясъци на онова формално, сухо, празно, незаинтересовано отношение към другия, от което всъщност най-много боли.
Теодора Димова
