Тук е от: 15 Дек 2007 13:00 Мнения: 12483 Местоположение: винаги на №14
Извън темата/подсказка:
Много вярно е казано. Така е , такива сме били и преди 50 години , и преди 20 , и сега , и след 50 ще бъдем пак такива. Оставили сме се на разни лъжци и демагози да ни управляват и си траем ли траем. Аз зная ( и от собствен опит), че всеки един властимащ човек действа себеподобните си чрез властта си като ги заблуждава, лъже, мами, спестява им истини .... Какво се оказва в крайна сметка - да имаш повече пари и информация от околните и да ги накараш да правят каквото ти искаш - това е то прилагането на власт. "Свобода, равенство и братство" - това е една зловеща измислица и са бошлаф приказки. А по отношение на наглостта и безочието на властимащите ни , които тук се ширят и даже шестват - те трябва да бъдат изучавани. Ако в основното училище още от първи клас българските деца вместо вероучение започнат да изучават българските мошеници, управници - излъгали народа си, лъжци, крадци - обрали държавната хазна и други такива елементи, около 30 години след това България би имала по-голям шанс "да се оправи сама". Защото децата, които са учили това ще са порастнали. Ето такъв предмет трябва да има в училище - да те научат как да не допускаш да те лъжат.Тогава може би ние българите ще се променим. Но никога няма да има такъв предмет .
Госпожа Любенова... така се казваше сега. А преди си беше просто Катя или другарко Катя! Стоеше пред старото огледало в коридора и си спомни преди колко години й го подари Другарят... Гримираше се със скъпите си гримове, каквито естествено не можеш намери дори и в корекома. Гледаше се в огледалото и си мислеше дали още е толкова красива както преди… Спомените я върнаха назад…
Студентка във ВПИ, Висшето педагогическо училище, винаги вземаше участие на комсомолските събрания, с плам говореше за светлото бъдеще. И се чувстваше горда и поласкана, че гостите- отговорни другари от Партията я слушат нея, обикновеното момиче от провинцията. А всъщност, както по- късно разбра, те просто са зяпали гърдите й, които се вълнуваха заедно с нея когато тя държеше речи срещу империализма например. Беше млада и наивна. Сега не е толкова млада и въобще не е толкова наивна. Официално има добра работа, добро семейство, добро жилище. Другарят от министерството я беше уредил добре.
Запознаха ги още преди години, когато я повика комсомолският секретар –направо й се скара: „Идвай бързо, Другарят иска да се запознае с тебе!!!” Почти тичаше по стълбите, пооправи полата си преди да почука на тапицираната с кожа и кабърчета дърва на кабинета. Как се чука на такава врата? Накрая се сети и почука по бравата. След цели 20 секунди почука пак и накрая й отвориха. Насреща обаче не беше Другарят, а невероятно изискана жена. Какви обувки само, си помисли младата метреса, какви са тия дрехи… и какво ли е това червило. Не се усети как почти зяпна докато я разглежда. Оказа се че това е секретарката на Другаря. И това не е неговият кабинет, а просто предверието, от което се влиза вече в другия кабинет. Красивата другарка, колкото и да беше красива, я посрещна грозно. Нахока я- така ли се чука, защо стои отвънка, ти ли си оная от университета, стой сега и изчакай да те приемат... Чака доста време. Права. Секретарката пишеше на машина. Изглеждаше толкова компетентна и организирана. На няколко пъти се усети, че я разглежда, както когато разглеждаше ония торти, които показваха само на годишното кулинарно изложение в града. Изведнъж телефонът звънна и моментът настъпи. Секретарката я отведе към следващата врата и я въведе в другия, големия кабинет, като не пропусна да я огледа с оня поглед, с който само една жена може да те погледне- с леко присвити очи, презрително свити устенца. Макар и само за част от секундата погледът мина и през смешната й прическа, през раздърпаната й пола, спирайки се на очуканите й обувки купени още преди години и завърши с театрално вирване на брадичката. „Влизайте, влизайте, другарко!” се чу от другия край на дългият кабинет и тя плахо пристъпи стоейки обаче пак до вратата. Другарят се изправи и пристъпи към нея. С тъмен костюм, елегантни обувки, червена вратовръзка. Не смееше да го погледне в очите, а се беше вторачила в килима. Стори й се великан...
С насмешка си спомни бившата млада Метреса, сега само Метреса. Сега вече знаеше че Другарят си беше нисък и дебел, както и винаги си е бил, че има неприятен дъх и лъха на алкохол и силен одеколон още от рано сутринта, че под винаги новата му риза се криеше гъсто неприятно окосмяване… „Няма да мисля за такива неща”, си каза Метресата и продължи да се гримира. Вярно закъсняваше вече с половин час да отиде на „събранието”, но тя не е коя да е. Знаше какви погледи й хвърлят другарите от градският съвет. Но знаеха, че е неприкосновена територия, запазена само за Другаря. Сети се да извика на детето, което гледаше телевизия в хола: „Миличко, отивам на събрание, не ме чакай. Ако баща ти дойде, има ядене в хладилника.” Мъжът й постоянно го задържаха на извънредни смени в завода, пращаха го на различни обучения, командировки, даже запас го държаха два месеца миналата година. Разбира се Другарят имаше пръст и в това. Както и навсякъде в нейния живот…
_________________ This is the Internet, it literally makes you post brainless things in every shape and form. Sadly true.
Гинка живееше в китното градче Несебър. Мъжът й моряк от дълги години,беше се постарал да осигури на семейството си приличен за времето си живот. Живееха в голяма двуетажна къща, бяла, красива, спретната. Видът й отвън подсказваше за наретбата и отвътре. Всички помним(е,аз по-малко), че за това време някои вещи бяха лукс. В Гинкината къща обаче на бе така. Те имаха видео, цветен телевизор, автоматична пералня, красиви вносни мебели, и нещото което силно ме впечатли у тях-телефон! Красив, старинен телефонен апарат с голяма бяла слушалка. И цялата къща беше застлана с каренца, изплетени на една кука, чистота навсякъде-абе…с две думи образцов дом! Гинка се славеше като добра домакиня, а семейството им имаше много приятели, или по-точно интересчии, тъй като единствения начин по онова време да се сдобиеш с валута беше възможен, купувайки я от някой моряк. А и съпругът на Гинка често правеше услуги като доставяше маркова техника на приятелите си-най-често касетофони, носеше и вносни цигари и алкохол. Всички тия вещи в Гинкиния дом вече с гордост могат да се нарекат музейни експонати. Могат и то с пълно основание, защото са запазенички, или откровено казано неизползвани. Гинка и мъжът й с голямо преклонение пред вещоманията си показваха на своите гости чудото на техниката. И така всички тези вехтории останаха неупотребявани,оппа…грешка-употребяваха се,но само като показно за пред гости. За да ахкат и ихкат хората и после да разнасят легенди. А Гинка…горкичката като изпратеше гостите ,надяваше старото си пенюарче, закичваше си косата с дунапренените уръфани ролки и марш в банята-до пере на ръка…че да не счупи новата пералня.(И с право жената-я се е счупило нещо? Кой ще ти я поправи? Тук майсторите не разбират от такива перални…пък и части не се продават…). Ах,мъка,мъка…Да не си Гинка! Благодаря ти Господи,че не си ме оставил да живея в оня век! Да живее китайската индустрия!
Тук е от: 19 Мар 2008 19:20 Мнения: 563
Skype: helios_94
Елфите и вълшебната кал I част автор: Corilfin ( Из "Приказки от чата") Хелидраел стана още преди изгрева. От няколко дни беше така. Живееше в собствен красив дом в голямото дърво на Елфите над лозевския хълм. Това не беше тяхното истинско име, а просто така ги наричаха краткосмъртните, човеците. На техен език името им беше далеч по- дълго и в него хората посветени в Знанието можеха да проследят историята им чак до пътуването с големия кораб пристигнал в тези земи. Хелидраел застана на прага и вдъхна прокрадващите се снопове светлина предшестващи изгрева. Постоя няколко минути със затворени очи. Но с отворени възприятия! Беше 13-тата седмица на 13-тата новата година. Велико време. Същевременно период за който елфите почти не говореха. Усети присъствието на братята и сестрите си излизащи един по един от домовете си и чакащи То да излезе. Слънцето, бащата на живота, не им беше фаворит и рядко го почитаха- Поне не така както почитаха майката Луна. Но сега беше 13-тата седмица от 13-тата година... Хелидраел потърка съсредоточено издължените си елфически уши. Стори й се, че са се издължили още повече и почти усети зараждащото се в тях. На 13-тата седмица прези 13-тата година елфите от лозевския дял вкупом почваха да образуват значителни количества ушна кал. Никой не помни от ктъде е дошло това проклятие за техният род, но именно затова те бяха прокудени от братята си край световното дърво още преди хилядолетия. Говореше се, че техните прадеди са наследили тази си особеност от времето на Доборолфин брадатия, пазителят на елфическия меч и майстор на рапирата, първия и единствен елф с брада. Историята беше забулена от мъглата на времето... Елфическия род пазеше спомени за много любовни истории между човешкия род и елфите... но Доборолфин се говореше, че е пряк наслединк на Драин гиганта- крал на първото джуджешко кралство. Хелидраел се запъти към своята пещера. Всеки елф през този период имаше собствена пещера, където подобно на вероятните си прародители джуджетата криеше своето богатство. Хиледраел си спомни за красивото сандъче подарено й от родителите й когато навърши пълнолетие на 130 елфически години. На тази възраст младите елфи почваха да изпускат от големите си уши полутечна жълтобяла течност обсипана с блещукащи звездици. Сега в това сандъче тя съхраняваше елфическата ушна кал, която всяка сутрин събираше в големи количества от ушите си. В това сандъче което ще се напълни след около седмица ушната кал щеше да прекара следавщите 13 години. И като го отвори след 13 години на мястото на ушната кал тя се надяваше да открие ослепителна перла. Подобно на перлите, които нейните Братя и сестри вече бяха събрали и с които се окичваха по време на елфическите празници. Хелидраел ходеше на тези празници леко засрамена , понеже младостта и неопитността й личеше по липсата на каквито и да било украшения. Единствено пелерината на прабаба й, с която се гордееше придаваше блясък на младата елфка...
Следва продължение
_________________
We believe in going our own way, no matter which way the rest of the world is going...
Тук е от: 19 Мар 2008 19:20 Мнения: 563
Skype: helios_94
Елфите и вълшебната кал II част автор: Corilfin ( Из "Приказки от чата")
Хелидраел стоше на пост край границите на техния Лозевски дял. Стоенето на пост при елфите въобще не прилича на стоенето както правят хората. На пръв поглед елфът се разхожда насам- натам, че дори и спи. Но със сетивата си усеща всичко и може да предугади приближаването на някой с нечисти намерения далече преди да го е видял. Тя си избираше този най- далечен пост, за да е по-далеч от началника на стражата Дуролфин, който май май я харесваше. Но за тия неща трябва двама, нали? При елфите всичко става инстинктивно и по естествен начин. Щом не изпитва нищо към него, значи не е той човека. Какво като повечето й връстници си бяха намерили спътник в живота. Не и не! Никой не я притискаше, но почна да й става криво, когато вечер на танците често оставаше сама, докато другите се забавляваха. Лошото беше, че просто към никой не изпитваше дори и най- малките наченки на онова чувство, което хората наричаха любов.
Такива мисли се въртяха из главата на Хелидраел докато стоеше на пост. Тоест си се гмуркаше в любимото си езерце в южния край на гората. При едно от потапянията нещо предупредително засенчи съзнанието й. Може би е случайност или пък някой рис е нападнал заек или пък... Ето пак!!! Хелидраел никога не беше срещала проблеми когато стоеше на пост, но сега явно ставаше въпрос именно за проблем. Не беше сигурна в усещанията си, защото предупреждението в главата й ту се засилваше, ту отслабваше, ту напълно изчезваше. Но беше там и тя усещаше че проблемът се приближава. Излезе спокойно от езерото, изтръска дългата си красива коса, заметна я назад и почна да се облича. Прегледа оръжието си. Славеше се като една от най- добрите стрелци с лък и знаеше колко може да разчита на майсторството си. Хелидраел можеше почти без да трепне да изстреля три стрели за около секунда без да изпусне мишената от поглед. Запаса и сребърният си малък кинжал. За разлика от братята си тя мразеше големите дълги елфически мечове и смяташе че само се пречкат. Усещането за опасност се приближаваше и беше време да се заеме с въпроса...
Усещаше пътя на човека който приближаваше. Не беше сигурна, че е човек, но определено не бе с добри намерения. Знаеше, че човекът се опитва да се прикрие и да не издаде присъствието си, но Хелидраел беше наследила силните си способности от баба си и никой не можеше да се скрие от нея. Дори да е такъв майстор в прикриването като приближаващия. Запъти се да го пресрещне малко преди шишарковият баир. Изкатери се в клоните на висока ела и зачака. Ето го! Фигурата беше на строен мъж с тъмнозелена наметка и качулка покриваща лицето му. Не личеше да е въоръжен, но нищо не се знае. Ето, след няколко крачки ще е в идеалната позиция за обстрел. Но той спря! Защо пък спира така изведнъж по средата на полянката? Стори й се, че погледът му е отправен точно към нея. Хелидраел се сля с околната среда както баба й я учеше, стана част от гората заедно с ятото пискливи врабчета от съседното дърво, със заспалият язовец в неговата си дупка наблизо, с двете катерички, които се гонеха насам-натам... Даже подскочиха към нея и първата дори й се усмихна като бягаше от другата. Отскочиха към съседния бор и разлюляха клоните му. Странникът сведе поглед и продължи пътя си към нея. Явно не ме усети, каза си Хелидраел и опъна тетивата на лъка си. Три стрели, както тя си знаеше. Нямаше да го убива затова се прицели в крака му.Още малко още! Слънцето хвърляше шарена сянка на пътя и нищо не нарушаваше горската идилия.
Сега! Хелидраел стреля. Една, две, три стрели полетяха към странника. Изведнъж той отскочи встрани и стрелите се забиха в земята там където стоеше преди стотна от секундата. Къде изчезна? Сякаш се скри в близкия храст. Там беше! Хелидраел пусна още една стрела почти слепешката в храста, но още при полета й усети, че странникът е изчезнал и от там. Къде е, къде е?! Зад онова дърво? Хелидраел видя част от пелерината му и стреля натам. Напразно. Къде е сега? Ето сега пък е съвсем наблизо зад друго дърво. Хелидраел понечи да стреля, но разбра, че по този начин само издава местонахождението си. Отпусна съзнанието си, но не беше лесно. Даже нещо като паника се опита да я обземе. За първи път й се случва да срещне истински нарушител на границите им и да се изложи така. Срам! Никой нямаше да я укори. Поне не гласно, но срамът си беше срам и без някой да ти натяква. Изведнъж от съседното дърво досущ като катериците преди малко тъмна сянка прескочи към нейното дърво и Хелидраел разбра, че вместо да мисли за срама, май е време да се замисли за живота си. Никой не беше по- бърз и по- точен от един елф. Но този странник!!! Просто не разбра как толкова бързо и леко от защита премина в нападение.
Младата елфка се спусна към корените на дървото почти без да се захваща по клоните, но знаеше че странникът се спуска отгоре й и приближава все по- бързо. Хелидраел слезе на земята и се спусна към близките храсти. Погледна с крайчеца на окото си приближаващата сянка на странника и видя проблясващ огромен меч. Спусна се с все сила по шишарковия склон надолу като странникът неотлъчно я преследваше. Хелидраел познаваше всеки сантиметър от тази стръмна пътека и възнамеряваше на единият от завоите надолу да изненада противника си. Забърза още повече и успя да вземе необходимата й преднина, скри се зад завоя и с висок отскок назад и нагоре се спотаи клекнала зад една скала край пътеката. Извади малкият си кинжал съжалявайки за кратко, че не бе избрала истински меч като събратята си. С огромна скорост надолу профуча тъмната фигура и тя скочи отгоре му. В последният момент обаче странникът се изви встрани и тя пропусна целта си. Всъщност не- видя, че го е порязала по ръката и той е изтървал меча си. Хелидраел се спусна към него размахвайки ножа. Странникът обаче не мръдна и сантиметър гледайки я изпод качулката си. Хелидраел замахна към лицето му с кинжала, но странникът се изви по особен начин, завъртя незнайно как пелерината си й ръцете й се оказаха стегнати от тази негова дреха. Хелидраел се напрегна да се отскубне от желязната хватка, но усещаше че губи битката, изтърва кинжала и странникът го взе държейки я само с една ръка. Насочи го към гърлото й. Хелидраел с последни сили успя поне да смъкне качулката от лицето на странника. Поне да погледне очите на убиеца си. Отпусна съзнанието си и погледна надалеч към мъглите на другия свят, накъдето щеше да се отправи за последно. В този момент обаче срещна погледа на странника и Хелидраел просто ахна. Всъщност поемаше си дъх за първи път от началото на нападението. Пред нея стоеше най- красивият елф който е виждала някога.
Хелидраел потъна в очите му за цяла вечност. Толкова красив беше. Глупачка, глупачка такава, си казваше тя. Усети се че стои с отворена уста, но просто не можеше да откъсне поглед от него. По едно време усети, че всъщност странникът отдавна не я държи в желязната си хватка и кинжалът не е насочен към гърлото. Хелидраел се ядоса още веднъж на себе си, зае бойна стойка и погледна предизвикателно към странника. Но защо той й се усмихва? Подиграва ли й се?! Ще види той! Може да е по-силен от нея, но тя е по- бърза. Така се успокояваше младата елфка, но същевременно вече не беше много убедена какво следва да направи. "Това е твое, предполагам" каза нейният противник на най- странната елфическа реч, която тя беше чувала. Подаде й кинжала държейки го за острието. Хелидраел обаче не го взе продължавайки да стои в бойна стойка. "Хубаво, щом не си го искаш ще ти го оставя на земята" каза елфът и с лек замах заби ножа в земята встрани от нея. Хелидраел усети, че изглежда глупаво като продължава да стои в бойна стойка, а странникът продължава да й се усмихва. "Кой си ти и какво дириш в нашите земи?" попита тя. Елфът обаче не й отговори а дори имаше наглостта да й обърне гръб, че и да направи няколко крачки. Какво си мисли тоя?! Внезапно я осени мисълта че странникът се е запътил към падналият му меч. Хелидраел си взе кинжала и се вутрна към елфа. Той я погледна през рамо, наведе се и взе някаква торба, явно изпаднала при битката. Хелидраел стоеше срещу него насочила кинжала си към него. Странникът ровейки из торбата си каза съвсем спокойно- "Това с кинжала не го ли минахме вече?". "Не и докато не ми отговориш на въпросите!". "Добре добре, може ли първо да се погрижа за себе си" .Странникът промърмори нещо и изведнъж седна на земята. "Какво сега пък ще спи ли?" Погледна го- всъщност не спеше, а ужас, май просто беше припаднал! Тогава тя видя, че ризата му е подгизнала с кръв. "Глупачка, глупачкааа!" Хелидраел просто не знаеше какво да прави в тази ситуация.
Кори, наистина е страхотно! Радвам се, че си ми уважил молбата да ми напишеш нещо
И пак следва продължение...
_________________
We believe in going our own way, no matter which way the rest of the world is going...
Тук е от: 22 Окт 2007 16:57 Мнения: 12056 Местоположение: The O.C.
Взели се двама млади жената да му глади; тя да го облича и съблича. Той да я обича пред олтара се врича. Но живота бил несправедлив и умрял той млад и див. Заплакала тя, горката но нито била саката, оправяла се с метла и лопата. Момци се редели за момата. Ала те не знаели що е алфа двойка, а я искали само за бройка.
_________________ Ако всеки нарушава законите, кога ще се оправи България?
Тук е от: 15 Апр 2008 9:12 Мнения: 2229 Местоположение: Шумен
Skype: frankzappa1940
Дидо параджията – не можеш му затвори устата. Той, един такъв – кръгъл, объл. Колко съм търсил ръбче някакво. Вглеждал съм се в горната част на ушите, профила му, брадичката. Няма и няма. Лично ошкурен от Бог. Обличък и приказлив. Онази вечер пак ни съвпаднаха смените – аз пазя портала, той – котлите. Пазим, пазим, колко да пазим. Убиваме 12 работни часа, изкарваме си парите за пиене, нищо повече. Дидо Дъвката обаче винаги избира жертва за целта. Жертвата съм аз. Най-отегчителната роля. Слушател. - Да ти разкажа за онази мацка – почва поредната не знам коя по ред история – беше някъде 85-та, шеста… - И? – вмятам с досада. Най-тъпите истории. Тези за бившите сексуални подвизи на разни параджии и пазачи. - И се появи онази, как й беше името? – пита ме и ме гледа, сякаш ей сега аз ще се сетя. Няма да ми се махне от главата, докато не чуя всичко. - И? – подканям го аз. - И няма значение, ама я свалих и я карам към нас. Влизаме, пускаме телевизора – тъкмо бяха излезли от онези новите, с дистанционно. Сяда тя на губера, нали ги знаеш – онези рошавите, белите? - И? - И ми се досра. - Ъ? - Досра ми се, бе! Седи си тя на губера. Губерът – рошав и бял. Ех, как се казваха тия? - Кажи за мацката сега! – така да ме изнервят такива. Все се лутат около основното. Губери, дистанционни… - От салама ще да е било. - И? - Ми и какво? Бутам и аз дистанционното в ръката й и търча към кенефа. Имаше такива едни салами, много евтини, ама как им беше името? - Кучешка радост? - Не знам, ама така ме беше разхлабило. И бързам. То тогава, не знам дали помниш – програмата свършваше, макар да имаше вече дистанционни. Няма да ме чака цяла нощ, я. Свършвам, бърша си задника и търча да й се обясня в любов. Тя си е там – цъка с отегчен вид – първа, втора програма. Втора, първа програма… И се прави на недостъпна. Ама колко да е недостъпна? Все пак е на моя губер. Ама как се казваха тия? Едни такива рошави и бели, бе! - И? - И какво? Тъкмо й казах, че я обичам и пак ми се досра. - Не бяха ли китеници, бе? - Не, това е друго. Търча пак в кенефа и си мисля – братче, осра положението. - А онази? - Тя какво? Гледа си новините по първа програма. Не е яла Кучешка радост. Ама май не се казваше така този салам. - Имаше един дебел, Хамбургски. Що пък така? Сякаш го правят у немско. - Както и да е… Пак си бърша задника и търча, преди да пожелаят лека нощ на драгите зрители. А тя вече е видимо нервна. Прегръщам я и… - И? - И търча да сера… - Абе, Дидо! Еба ли я или до края на историята все ще сереш? - Братче, това е най-тъжното нещо, което ми се е случвало. Така си изкарахме цяла вечер. Аз на клекалото, тя с дистанционното. - „Велико Търново”, Дидо! Сетих се, така се казваха първите телевизори с дистанционно.
