ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

Гражданска медия номер едно в град Шумен. В този форум шуменци могат да определят реда на актуалните теми.


Часова зона: UTC + 2 часа | Сега е 21 Окт 2018 13:33



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 30 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 26 Авг 2010 10:31 
Дълбоко в матрицата
Дълбоко в матрицата

Тук е от: 15 Апр 2008 9:12
Мнения: 2236
Местоположение: Шумен
Skype: frankzappa1940
(автор на темата)
Извън темата/подсказка:
Извинявам се, ама отварям нова тема. Просто не виждам къде да си шляпна умотворенията. Навсякъде ми се вижда като офтопик, а тук ще си е на място. Наздраве!

Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра... Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е...
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше...
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо - почвам отдалеко, - я виж тук колодките нещо...
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки... Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме... Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били... Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.

_________________
http://www.youtube.com/watch?v=x6yh1nFI ... e=youtu.be


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 26 Авг 2010 11:44 
Велосипедист
Велосипедист

Тук е от: 20 Май 2010 17:58
Мнения: 119
Като видях дължината на поста и си казах :shock: . Четейки обаче, не исках да свършва. Толкова увлекателно е написано :B9.gif . Представих си всичко до най - малката подробност.
Запа, сърдиш се, че не са ви извикали на бис ?!
Определено бих искала да чета още и още подобни летописи.
А относно къпането - целия форум те е виждал :O01.gif.
И за да не вземеш да отричаш, качвам и доказатеслтвото:

Изображение

Или може би си намерил река, пълна с водка и си решил да се окъпеш в нея :O02.gif ?


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 26 Авг 2010 18:52 
Ентусиаст
Ентусиаст
Аватар

Тук е от: 16 Сеп 2009 21:35
Мнения: 54
Skype: tolteki1
Запа, стига хленчи! Сам се буташ в л......а, а и да направиш отиване и връщане на ход до Варна си е лек повод за фукане......погледни го от добрата му страна. Следващия път ще те извикаме на бис и ще пляскаме дъъъъъълго. Около три часа, примерно :G8.gif :B1.gif


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 26 Авг 2010 20:17 
ЧЛЕНЪТ
ЧЛЕНЪТ
Аватар

Тук е от: 30 Апр 2008 10:54
Мнения: 1763
Skype: paco1665
Браво бе Запчо! Кат един вълшебник си го написал!!! :D Вълшебно искам да кажа! :ROTFL

_________________
МАЙКУ ВИ ЙЕБЕМ-ФАШИСТИЧКУ!!!!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 27 Авг 2010 15:26 
Напреднал
Напреднал
Аватар

Тук е от: 16 Апр 2008 10:53
Мнения: 346
Местоположение: Шумен
Skype: mima.nikolova77
Космат бил! Наскоро гледах тука един колега, който вероятно всеки път се чуди до къде да си бръсне шията - всичко се е сляло. Това не стига, ами и откъм гърба му през пазвата се бяха подвили любопитни завъртулки...


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 09 Сеп 2010 9:59 
Велосипедист
Велосипедист
Аватар

Тук е от: 05 Юли 2008 21:10
Мнения: 153
Запа, страхотно е написано! :B9.gif
Сигурно е било точно така, 30-на км/ч :BB08.gif си е направо профи-спорт. Както разбирам няма снимки защото сте тръгнали работа да вършите.
P.S. Няма ли тук някой ветеран с 12-15 км/ч ср. скорост бее? :D


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 18 Окт 2010 18:29 
Титан на мисълта
Аватар

Тук е от: 22 Окт 2007 16:57
Мнения: 12118
Местоположение: The O.C.
Извън темата/подсказка:
Тази тема е най-близка до тази, в която искам да пиша. Мисля, че ще дойда на това пещаци-айляци. Спамя тук, защото е тема на zappa и се надявам той да я види и да ме запише където трябва.


-- сря окт 20, 2010 23:00 --

Извън темата/подсказка:
Направо се отказвам отсега. 5 часа ; в тез листа... По - добре организирай лятото.

_________________
Клошар
http://www.prikachi.com/images/898/5395898O.png Сериал направили за мен хората.
Ако всички нарушават законите, кога ще се оправи България ?


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 13 Фев 2011 22:46 
Велосипедист
Велосипедист
Аватар

Тук е от: 11 Фев 2007 14:04
Мнения: 2859
Местоположение: у дома
Ще използвам тази тема, за да сложа и мои творения:

Колоездачите в Шумен си имаме скайп чат. Само 3 реда в събота от Ники от Търговище са достатъчни да знам къде ще прекарам неделята си. Цитат (правописът автентичен):
Цитат:
ВНИМАНИЕ важно СаОБЩЕНИЕ
ВОЖДА обмисля за утре поход до римският мост с .СТЕВРЕК
ОБАЧЕ пеш щото е НЕПРОХОДИМО
може да направим една банда и да ги дразним-ПАРАЛЕЛНО
ще се минава през с.Мечово -Богомолско
по последни данни има екопътека.

Хм, редовете са 6, но аз съм навита като свинска опашка, вече се виждам как съм натоварила Николинка на влака и пътувам към Търговище. Има още няколко реда по върпоса и те включват елементи „носи си фарче”, „не знаем къде отиваме”, „gps-a няма карта”, „не се знае до колко часа ще продължи мероприятието”...Не че не съм го преживявала, но замръкване в непозната планина при минусови температури вече би било твърде много. Не ме лови сън, тревожно ми е. Ставам и ровя из нета информация за селата Мечово и Богомолци. Откривам реклами на къща за гости, а там пише, че екопътека в действителност съществува между с. Богомолци и римския мост на Стеврек. Да, обаче защо е само 11 км... Хм, не знам какво ще ми предложи неделния ден и лягам, но сънят ми не е спокоен.
За някои ставане в неделя в 6 часа от алармата звучи ненормално, аз обаче се кукнах още в 5:30 без аларма, за да не изпусна влака. Бързо кафе, обличане, приготвяне на хиляди неща: фарче, яке, дебели ръкавици, тънки ръкавици, пулсомери, води, медове, витамини, резервна гума, помпа, щангички за отлепяне на външна гума, шалче за глава, пари, фотоапарат, телефон, салфетки, мокри кърпички, абе казах ли че това толкова възвишено хоби е увенчано с толкова прозаична подготовка, но няма как. И разбира се: подготовка на ХРАНА. Чудих се какво да взема и заредих 3 сварени яйца, 2 картофа, половин тиквеник и парче баница. Закусих. Ще кажете какво пък й е толкова важно на храната. Ами това е все едно да тръгнете за Варна и да не заредите бензин.
Бързо стигам до гарата, взимам си двупосочен билет за Търговище, а продавачката ме предупреждава: „трябва да се върнете днес, за да важи”. „Разбира се”, толкова съм уверена аз в отговора си, но някакво тънко гласче отвътре се обажда: „Дааа, хубаво е да си вярваш, ама знае ли се...” Както и да е, за сумата от 4,50 ти предлагат пътуване в топъл влак до Търговище и обратно. Ехее, мога всеки ден да си пътувам така. За колелото: още 2 лв. в посока. На гарата някакви чичковци ме заговарят за спирачките ми, обясняват ми, че имало някакъв закон, който не ми разрешавал да карам колело в гората, снощи чули по телевизията. Е, по черни пътища може – отговарям почти толкова уверено, както и на продавачката на билети. В настроение съм, снощните ми терзания почти са се изпарили и заради това приветливо отговарям на чичовците. Кондукторката от края на влака ми обяснява, че отпред има багажно отделение и аз с охота смъквам колелото от вагона и го подкарвам към предната част на влака. Това означава, че колелото ще си почива кротичко на земята на багажното и няма да подскачам на всяка гара да го гледам дали не е паднало или някой не го е отнесъл.
Отпред ми помагат да си кача колелото. Хм, същите чичовци, които ме заговориха на гарата. Сега виждам, че носят и костюми. Оказват се машиниста на влака и още един служител, началник влак, нека да го наречем. Сядам и началник влак сяда в съседство. След като приключва с работата си, отново се заговаряме за Шуменското плато, за Мадарското плато, за екопътеката към Кирека и за пътя от Кюлевча към платото....Той е от Мадара, хм, че ние вчера бяхме там. По едно време казва: „Ти хубаво караш колело, ама ела да видиш как се кара влак”. Ехееее, че не знаех нищо за карането на колело днешния ден, но и за карането на влак също нищо не знаех. Поканиха ме в кабинката на машиниста, освободиха ми мястото на помощника. Очите ми блеснаха, не мога да свия усмивката си. Да се возиш отпред на кола е хубаво. Но да се возиш отпред на влак: още по-хубаво. Релсите минават под влака. Разговаряме с чичовците на двете вече познати теми: те ме разпитват за колоезденето, с какви дрехи караме зимата, ходим ли до Варна, може ли да ти видим обувките отдолу, че педалите ти изглеждат странно. Аз разпитвам за разните контролни уреди, как се отоплява влака, спира ли влака ако има големи снежни навявания, къде се учи за жепеец.
Споменават, че в момента влакът не върви, защото е на баир. Какъв баир бе!? Аз виждам едни равни релси, елате да видите ние по какви баири караме! Много интересни неща научих, предполагам и на тях им е било също толкова интересно да питат за другата страна на живота и хобито колоездене. Така неусетно минават минутите до Търговище и се приготвям за слизане.
Там ме чакат Брадърите (известни още като Пилчоците или Келешите, а най-добре Данчо и Ники). Набързо се натоварваме на червената гордост на Данчо: Ситроен BX16tri и потегляме в посока Омуртаг, после Антоново, а после и селата Мечово и Богомолско, откъдето според Гугъл започва екопътеката. Разговорът върви леко, возим се и се хилим на наши си колоездачни шеги.
Очаква се на екопътеката да има и пешеходци: търговищкия Вожд + компания. Това от една страна ме успокоява, там има хора военни, географи, стари туристи и ако се загубим, ще се загубим всички. Тъкмо да разтоварим колелетата и туристите пристигат. Разделят си кафе от термос, пушат цигари. Щракам малко снимки, както и табелата на екопътеката. Голяма табела, очаквам да е маркирана пътеката по същия проект. Да, ама не. Няма ни една маркировка през целия маршрут. Още в началото на селото почнахме да се колебаем, да правим тигели и да се чудим накъде. Туристите ни насочват. Тръгваме най-сетне по екопътеката. Направо съм забравила какво е да караш на черно. Няколко метра на малък венец отпред и най-голям отзад и пулсът ми е на 150. Брей, не върви това колело. Хубавото е, че почвата е замръзнала, няма все още кал, но към обяд може и да стане. Но отсега ли да го мислим...Тук-там има сняг дори.
Стигаме до същинската част на екопътеката, която е една тъъъънка пътечка, която е много приятна и вие, стига в лявата страна да няма доста дълбока пропаст. Добреее, припомням си всички четени съвети за каране в коловози и тънки участъци: гледай само там, където искаш колелото ти да отиде. Не поглеждай встрани, защото ще се озовеш там. Никак не ми се иска да се озова в пропастта и заради това съм като кон с капаци, гледам си пътечката и си карам внимателно. Точно предната нощ бях чела за vert riding, бях гледала ненормални клипчета как колоездачи карат супер технично по невероятни скали (вижте и вие http://vimeo.com/15929380) и вече се виждах vert rider и аз. Чудех се по скалата на техничност и опасност в коя част сме ние, защото според http://www.gravitamin.com “използват два параметъра за да характеризират трудността на пътеките – официална за Германия „С-скала“ за техническата трудност – от s0 до s5 и неофициалната „Г-скала“ за „опасността“ – от g0 до g5 като g5 означава възможност за смърт при падане!” Със сигурност пътечката е някъде в началото на скалата, но все пак си беше тръпка за мен.
Тънката пътечка свърши, за да ни отведе към едно много красиво място на Стара река. Там има построени беседки, реката е доста широка, има камъни за плаж и мост, по който не можем да мине, защото е разрушен. Ами сега накъде? Тръгваме да дирим пътека покрай реката, но там са само храсталаци и пешаците едва се провират, та ние ли. Освен това картата сочи едни кафяви тънки черти, а това означава остри скали, които едва ли ще са проходими, камо ли с колелета. Правим набързо съвещание и колоездачите решаваме да се отцепим от пешаците и да тръгнем по един стръмен път нагоре, който преди малко забелязахме.
Тръгваме да катерим. Пак 1-1, пак скоростта ни пада на 4 км/ч. Нищо, за никъде не бързаме. Аз се радвам на новото усещане да дърпам с автоматите, защото когато караш на възможно най-ниска предавка, понякога се появяват още по-големи препятствия освен стръмния баир, като например камък върху стръмния баир и без автомати няма да имам достатъчно въздух и сила да ги мина. Но така си карам бавно и си дърпам, въобще песен. Още миналия път бях написала, че когато си помислиш нещо и то вече се случва. Е, този път си мислех колко умела съм станала в катеренето на стръмни баири с автомати и как вече не се разкопчавам от неувереност дали ще мина някое по-трудно място. И тъкмо си го мисля това и вече съм паднала настрани, защото попаднах на много хлъзгава кал и не успях да се откопча навреме. Е, нищо, случва се. Позабърсвам се с мокра кърпичка и продължавам.
Скоростта е все същата: 3-4 км/ч, но изведнъж виждам Вожда отпред. Стига бе! Нали тръгнаха през драките, как така вече е пред нас. Движи се направо като финикиец. Толкова е бърз. Мисля си за колоездачите и пешаците. Все още не осъзнавам как така във вас ще имаш велосипед, а ще тръгнеш пеш. Наистина не се сещам за добра причина...Пътят минава покрай разни махали, пълни с изоставени къщи. Прилича ми на Родопите чак. Изглеждат призрачно. Докато чакаме другите, Вождът избързва напред и пита единствения човек, който видяхме по целия път: някакъв овчар за посоката за Римския мост на Стеврек. Обяснява, че трябва да свием наляво. Аз съм радостна, защото наляво е спускане. Тъкмо ще тръгваме и овчарят крещи отдалеч, че още малко трябва да се върнем и тогава да спускаме. Връщаме се, а Ваньо с картата показва пътя и казва, че тук трябва да спускаме. Те се отказват да губят височина и решават да си запалят огън някъде по пътя обратно и после да се връщат.
Ние обаче имаме сили, а и онова спускане не е за изпускане. Юрууууш надолу. Супер мега яко спускане, после продължава малко в едно дере и става доста храсталясало. Ммм, не е тук, хайде да се връщаме нагоре и ние да се връщаме по обратния път като туристите. Тръгваме да се връщаме, но малко по-назад още една пътечка пак надолу пак наляво. Дали вече не е нашата? Пак се повтаря всичко: яко спускане, дере и храсти. Почти се доближаваме до предното място, където тръгнахме да се връщаме, без малко да затворим кръга. Иначе имаме gps и знаем къде сме били. Ники казва, че когато покаже трака на приятелите си, те ще коментират „Това ми прилича все едно са се движили идиоти” Искрено се развеселяваме и тръгваме да катерим това, което за втори път спускаме. Е, в крайна сметка Римския мост сме го виждали друг път от друг маршрут, и да не стигнем до него, чудо голямо. Излязохме да покараме, независимо къде.
Настигаме туристите, които са наклали огън, наизвади ли са цяла раница с прибори, чинии, салфетки, изпекли са пържоли и препечени филийки. Спират ни от пътя и ни канят. Решаваме да поостанем. Брей че вкусни пържоли. Някъде навътре в съзнанието ми изниква информация за бавното усвояване на мазнините и как не е добре да се приемат преди и след физическо натоварване, а да не говорим по време. На кого му пука, в крайна сметка това не са белтъчини, мазнини и въглехидрати, а това са свински пържоли и препечени филийки! Още повече, че от съботното каране на 70 км в силен насрещен вятър организмът ми е изгорил доста от запасите си и сега иска да си ги наваксва, а това не го прецених добре, когато си приготвях трите яйца и двата картофа. Така че вместо да се правим на скромни и да отказваме щедро предлаганите пържоли, ние се почерпихме. Склонна съм дори да простя диагнозата на Вожда „даскал”, който не спира да говори. Какво не правят 2 парчета сочно свинско с човек...Тъкмо задрямваме след вкусния обяд и се сещам, че мен ме чака път обратно и че последният влак от Търговище заминава в 18:50. Хайде пак на колелетата. Двама от туристите решават за последно да опитат да намерят Римския мост в някакъв път, но аз не мога да рискувам да изтърва влака и после да създавам неудобство на Хари да идва да ме взима с колата от Търговище.
Потегляме обратно, но този път стръмното качване е приятно спускане, но калта си остава кал и точно там, където цопнах нагоре, заорах коляно и надолу. Хайде пак лека почиствателна процедура и пак надолу. Брадърите с мекиците ме задминаха, но си напомням да не ги гоня, а да се съобразявам с моите умения и колело. От там насетне спускането минава плавно, но и бързо свършва. Хайде пак в тънката пътечка нагоре и надолу. Пържолите в стомаха доста натежават, но ще се изтърпи, положението не е чак толкова зле, пък и не бързам, остава съвсем малко. Този път пропастта е отдясно и се чудя кога ми беше по-страшно. Дали на идване или на връщане, но не успях да си отговоря на това питане. На 2-3 пъти слизах заради паднали клони, защото знам че са много хлъзгави, когато не са плътно застанали хоризонтално на земята, а стърчат от единия край. Все пак не искам да се озова в дерето. Ехх, че бързо се прибрахме до селото, където оставихме колата.
Хем ми се искаше да бяхме покарали повече, хем си мисля като за откриване на „черния” сезон, това е напълно достатъчно и повече щеше да ни измори значително. Карането по черно няма нищо общо с това на асфалта. Как да го сравня...може би карането на асфалт е да плуваш в басейн без вода. Когато те пуснат обаче „на истинско”, откриваш, че имало и друг свят. Всичкото гънене на тялото, всичките ти нервни окончания изпружени с една единствена цел: да се задържиш върху колелото. Усещаш умора на цялото тяло, не само на краката. Умът също е изморен, напрегнат е бил да внимава, да избира линия, да подбере точното движение, точното положение на тялото, точния център на тежестта, точното усилие и правилното разпределение на силите.
Натоварваме колелетата и обратно по пътя. Осъзнавам, че имам цял час до влака в Търговище. Я, колко хора се навиха да пием кафенце. Тошко ме оглежда отгоре до долу, за да прецени колко точно кал имам по клина си и в кое заведение да ме завре, за да не се срамува с мен. В крайна сметка в Галерия се събираме на кафе. Аз също си поръчвам кафе и кола и изневерявам на традиционната бира, но все пак ме чака път назад. А снощното безсъние от вълнение в съчетание с умората от карането вече ме бяха приспали в колата и имах нужда от разсънване.
Ето пак съм във влака. Честно да си призная, надявах се да са „моите” чичковци от сутринта, но не би. Тези също бяха любезни, питаха дали имам помощ за колелото, но дори не ми разрешиха да седна на първата седалка в пътническото помещение, защото била „за колегата”. Ми да си сяда тогава колегата, аз сядам назад. След едно ниво на играта Worms на телефона ми, сме пристигнали в Шумен. Нагласям апаратурата за нощно виждане: фар, стопче. На якето си имам светлоотразителни ленти. Пристигам си вкъщи. Доволна съм от първото ми пътуване някъде за каране през 2011. Надявам се още такива уикенди да ме чакат.
Благодаря на Брадърите за идеята и за осъществяването й, до нови срещи ;)

_________________
There are three kinds of "good." There's good, there's no good, and then there's good for nothing.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 02 Апр 2011 15:43 
Дълбоко в матрицата
Дълбоко в матрицата

Тук е от: 15 Апр 2008 9:12
Мнения: 2236
Местоположение: Шумен
Skype: frankzappa1940
(автор на темата)
Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.
- Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя.
Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат.
Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос:
- Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още?
Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер.
- Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя.
- Ама продват ли такива?
- Разбира се!
Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките.
Връщам се назад.
- Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама.
Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем.
Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките:
- Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ!
Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия.
Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц!
- Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад.
Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!!
Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането.
- Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти.
Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта.
Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден.
Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре:
- Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума!
Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам.
- Лошо! Лошо!!! – казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора.
Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние.
- Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе.
- Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той.
- Стига де! – разочаровано повишавам тон.
Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата...
Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата... Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин:
Изображение
Запомнихте ли? Ремонт по шуменски!
Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното.
Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали!
А Оня отгоре продължава да се киска.

_________________
http://www.youtube.com/watch?v=x6yh1nFI ... e=youtu.be


Последна промяна zappa на 02 Апр 2011 18:30, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 02 Апр 2011 18:05 
Вор в законе
Аватар

Тук е от: 24 Авг 2007 23:22
Мнения: 2302
Местоположение: Wolfsschanze
Skype: vorvzakone77
Извън темата/подсказка:
Най-обичам да хапвам нещо вкусно и да чета на Запа пътеписите!Бравас Запа, вече те разположих наравно с Чехов в личната си класация! :B9.gif


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 02 Апр 2011 21:56 
Дълбоко в матрицата
Дълбоко в матрицата

Тук е от: 15 Апр 2008 9:12
Мнения: 2236
Местоположение: Шумен
Skype: frankzappa1940
(автор на темата)
Майко мила! Шмоко ме публикува! Малко лъже, че ми е искал съгласието, ама маймунска му работа. Щом Шмоко ми е читател, на мен не ми остава нищо друго, освен да се пенсионирам и да се отдам на суетата.

_________________
http://www.youtube.com/watch?v=x6yh1nFI ... e=youtu.be


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 02 Апр 2011 22:11 
Дълбоко в матрицата
Дълбоко в матрицата
Аватар

Тук е от: 12 Сеп 2008 10:46
Мнения: 2713
Извън темата/подсказка:
Снимката, която са ти сложили кърти. :K2.gif


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 03 Апр 2011 5:53 
<5™
<5™

Тук е от: 23 Фев 2007 16:15
Мнения: 6427
Местоположение: Шумен,Центъра на света
Skype: d.draev
Zappa,
скоро ще влезеш в новините както си я подкарал. Според мене вече е време да започнеш да се замисляш в/у издаването на една книга с работно заглавие - "Моят живот сред педалите". Ще публикува не шмоко ами цял свят. Ще те издават на английски, френски, китайски и .... т.н., турски и .... т.н. :)))

_________________
Сръчкай съветника
Намери ме във Facebook


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 03 Апр 2011 6:00 
Велосипедист
Велосипедист
Аватар

Тук е от: 11 Фев 2007 14:04
Мнения: 2859
Местоположение: у дома
Добо, книгата вече си има заглавие: "Колоезденето като един по-интересен начин да умреш".
Според мен обаче докато се стигне до там, може да се събира още материал :A1.gif

_________________
There are three kinds of "good." There's good, there's no good, and then there's good for nothing.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие: Re: Пътеписи
МнениеПубликувано на: 03 Апр 2011 6:02 
<5™
<5™

Тук е от: 23 Фев 2007 16:15
Мнения: 6427
Местоположение: Шумен,Центъра на света
Skype: d.draev
Извън темата/подсказка:
То моето затова беше работно я. :)))

_________________
Сръчкай съветника
Намери ме във Facebook


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 30 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

 Подобни теми   Автор   Отговори   Преглеждания    Последно мнение 
Пътеписи

в Свободно време и хобита

Loveca_

28

3708

10 Мар 2015 19:39



Часова зона: UTC + 2 часа | Сега е 21 Окт 2018 13:33


Информация за текущата активност

Регистрирани потребители на линия: Bing [Bot], Google [Bot]


Не можете да пускате нови теми
Не можете да отговаряте на теми
Не можете да променяте собствените си мнения
Не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007, 2011 и т.н. phpBB Group
Style based on FI Subice by phpBBservice.nl │ град Шумен │ Блог
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов │ Редактирано за Форума на ШуменОбяви Шумен
Съдържанието на мненията във форума, с изключение на цитатите от външни източници, е лицензирано под Creative Commons Attribution.
Използването на мненията за комерсиални или некомерсиални цели е разрешено само с хиперлинк към форума и изричното позоваване на източника.
Отговорност за мненията във форума носят само и единствено техните автори.