ФОРУМЪТ НА ШУМЕН

Иска ми се пак да си пуснем темата за поезията, за нежните души и истинските неща, казани в стих. Сега ще споделя с вас един текст на Владимир Висоцки, на ме нмного ми допада. ето го:

Аз не обичам
В. Висоцки

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам,
(не вярвам във възторга въобще!)
През рамото ми някой да наднича,
писмата мои друг да чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея харчат своята злина.

Аз мразя – и манежи, и арени –
щом сменят милиона за петак.
Дори след най – големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда веселых песен не пою.

Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще -
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу,
Или - когда все время против шерсти,
Или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза!
Досадно мне, что слово "честь" забыто,
И что в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крылья -
Нет жалости во мне и неспроста.
Я не люблю насилье и бессилье,
Вот только жаль распятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,
Обидно мне, когда невинных бьют,
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю,
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.

1969

Бях се замислил, че липсва тая тема тук. Дали е добра идея да се възстановят стихотворенията, дето бяха писани в стария форум? Не можах да си запиша много неща, дето ми харесваха.

Стефан Цанев


Сърцето ми е пусто като театър лете:
завесата е спусната,
вратите са заключени,
публиката е изгонена, аплодисментите - изметени,
в залата столовете се зъбят
като челюсти на куче.


Срашно е да бъдеш сам, където някога било е весело.


С откъснати езици
афишите плющят на вятъра.
Няма ги артистите. На трона върху сцената
спи пожарникарят
и сънува, че гори театъра...

РАЗСЪЖДЕНИЯ НА ТЕМА РЕВНОСТ
Камелия Кондова

Не си видяла моето лице,
но можем още утре да се срещнем.
Ще трябва да делим едно небе.
А знаем да делиме само вещи.
Харесва ли ти - скъсано на две,
от женските ни страсти омерзено?
Среднощно и пияно - но небе! -
еднакво надалеч от теб и мене.
Коя съм аз? Която си и ти.
И следващата, другата, онази...
Ще ни обича, колкото реши.
И колкото си иска - ще ни мрази.
По устните ни още има пръст,
която ни прилепя до земята.
Не можем да разпъваме на кръст
завършения свят на самотата.
Отивам си, преди да прокърви
възторгът му над снощното ми тяло.
Отивам си. И не, че не боли...
И не, че имам сили за начало...
Отивам си - разстреляно-добра.
(Такава не се помня от години).

Простреляно над прихнала жена,
небето е неуязвимо-синьо.

Мммм... Висоцки на български... Никак не звучи. Не се е намерил още неговият Валери Петров, мисля.

Много ми харесва стихотворението"Не Умирай" на Павел Матев.

НЕ УМИРАЙ

Недокоснат и слънчев,
януарски ден
носи пак неотлъчна
ранна мъка за мен.

В най-тревожната зима
и най-белия сняг
ясно, необяснимо,
виждам траурен знак.

И жестоката горест
с бледи думи теша.
Зрее някаква повест
в мойта жива душа...

Тъмна сянка се спира
на студения праг.
Черен кон ли умира
там на белия сняг?...

Няма вече двуколка,
няма шеметен бяг.
Само черната болка
върху белия сняг.

Детска мъка извира
от далечния мрак...
Черен кон не умирай
върху белия сняг!

П.П.@FOZZY престани с тия глупости!

А песента на "Щурците" по този текст не ти ли харесва

@s.n.s, както сега е модерно да се казва РАЗСЪЖДЕНИЯ НА ТЕМА РЕВНОСТ на Камелия Кондова рулира ,
въпреки че повече съм свикнал онази първичност, която се изразява да е приоритет на мъжката страна
Взех че изрових две от моите, че и двете съм ги писал на една и съща дата. Какво ли е ставало тогава

6.3.2000 Ден за прошка

Разбрах, че вече имаш друг живот.
Била ли си тогава?
Или сега завинаги от мене си отиде?
През моя поглед, пълен със тъга,
нима могъл бих ясно да те видя.

А уж съм същият, ала във мене днес
загина и последната надежда.
Избягвам името ти днес да назова
И изпит е.
Дали със себе си съм бил или със тебе.

А ден за прошка е.
Нощта любима прощава ми,
но все пак си отива.
Така във мен отиваш си и ти.
Прости, ако изобщо не си била.

6.3.2000

Стихът ми днес завърна се при мен.
А смятах, че отдавна си отиде.
Дойде при мен.
Видя ме.
Прати вест.
Преглътнал сякаш старите обиди.
Здравей, не знаех че си още жив,
-отворих устни тихо да му кажа.
А той усмихна се и някак мълчалив
отвърна с ехото ми в празната ми стая.

Калоян Кирилов - Раздяла

Разпилян звезден прах по паважа
и мечти разпилени, изгубени.
Вече нямам какво да ти кажа -
спят очите, угасващо влюбени.

Спи сърцето, потъват в забрава
чувства, мисли и спомени зли.
Безразличие само остава
в две лишени от спомен сълзи.

Не преплитай въздишки безсмислени;
длан във длан - не протягай ръка.
Не докосвай - недей даже мислено.
Не докосвай - не искам така.

Тръгвай, ставай, отивай далече
и недей да се връщаш назад.
Между нас любовта свърши вече
свърши с нея и целият свят.

Разпилян звезден прах по паважа.
Разпилени, бездомни мечти.
Вече нямам какво да ти кажа
а лъжичката болка горчи ...

Нещо от началното творчество

Маска

Маска.
От нея - безразличие и поза.
Дори омраза...
Или закъсняла обич.

Докосвам маска.
А зад нея някой плахо се прикрива.
А вечер с маската си ли заспиваш?

Говоря с маската ти.
А зад нея ти набираш сили - за да се бориш.
А ще се справиш ли със своето безсилие
или сама ще се поробиш?

До мен заспиваш,
а не мене ми е чудно
със тази маска ли ще се събудиш утре
или ще избереш да сложиш друга.

В нощта умират светове,
Но все пак във съня си ме целуваш.
И питам. Още същите ли сме
или отдавна замаскирали се други.

Сънят се плаши от нощта.
А сенките разтварят се въ утрото.
И питам се.
Ще ни отмине ли скръбта
или надеждата единствено ще ни напусне.


И едно, за което...

Химн на парадността

Зная, жестът те радва.
Усмихва се твоето самолюбие.
Ти си хубава, умна си.
С две думи - не си като другите.

Всеки поглед, от всички страни
за тебе е акт на внимание.
По-добре явно да не личи, че ти страдаш,
а че създаваш страдание.

Много думи бих казал,
реша ли да прогоня твоята скука.
Знам, че хора, които мълчат
обикновено намираш за сухи.

Както суха си ти.
Както си глупава.
Както бъркаш в неща
от рода на обич и чукане.

Не ми липсва твойта любов,
даже и твоето хубаво тяло.
Знам, че би заменила всеки мъж
за подбрано подобие вяло.

Ето, идва едно. Като че се усмихва.
Май създава илюзия, че отдавна безмерно те иска.
Златна гривна, мек тембър,
бял чорап, шарена ризка...

С тях изглежда успешно във всяка представа се вписва.
Получи вместо мойта целувка тогава
- неговата гримаса.
С жест уверен добре изпиши
най-добрата за случая маска.

После влезте във вихър комичен
в суетата на свойта забрава,
но недей да оплакваш убитото време със него
и на близки след туй да разправяш

колко самотна си,
колко те той отегчава,
и че нещо във тебе умира.
Тъжно наистина е. Никой да не те разбира.

Ни искай в хаоса от теб създаден
един обикновен поет да се укрива в будоари
и да е съпричастно късоглед.

нямам думи...това е изкуство!

Мнението е преведено на български от SecondShoe.

Ето и едно, дето не съм го ъллоудвал досега

БЕЗИМЕННО /31.3.1993/

Приятели отиват си
Отиват си любими
А аз все съм сам – без образ, без име
Тъй вечен, колкото камъка
и толкоз нетраен,
като пясъкът ситен след него
Като дете и старец в едно,
като зов и неверие

Мисля, премислям го
И ти ще си тръгнеш от мене
Като сняг, като истина
Като на тежко възмездие бреме
Разпилени отдавна са чувствата в безкрая от време
-остаряващи хищници във самотни вселени

Лутам се през годините
в безкрайността от въпроси
Моя сянка -умората тегне;
ден след ден бавно впиваща челюсти

Всеки отговор вечен е колкото камъка
И толкоз нетраен,
като пясъкът ситен след него
Като шепот, отнесен от вятъра,
търсещ своето ехо.

Ето и още нещо. Вярно, че ги бях публикувал в стария В6 форум, но темата поезия остана изгубена там. И то благодарение на Емил.
Оказа се, че и 2-те стихчета са писани в една нощ. Сега, като ги видях си спомних ... Може би пък е било лъжа
Всъщност само Меноуър не са лъжа... относно вокал и бас китара.

Моят стих /26.3.1996/
Моят стих – метафори само
- като чаша разляно кафе
Днес не е някак си както по-рано
И какво, че звучи по-добре?

Моят стих – дали го обичам,
щом на обич е все пак дете?
Някак си уж е първичен,
ала всъщност изобщо не е.

Моят стих – ненадейно роди се,
безтегловен във дългата нощ.
Много стилен и много излишен
ще изглежда във сметния кош.

-ІІ- /26.3.1996 2,45/

Таз вечер много мислих, много пих.
Пиянството, разправят бил порок известен.
Пияният- е буен, после тих
Пияният и от дете разказват бил по-честен.

Във алкохола радост и тъга
ръце преплитат и понякога объркват.
Във алкохола ревност, самота и мрачни мисли
като прилепи прехвъркват.

Във алкохола себе си открих
И всичко някак беше ми по-лесно.
Дори и образа почти ти заличих,
като на тъмните места поставях нещо светло.

И сякаш беше само светлина….
А беше нощ – студена, влажна, грозна.
Но чувствах, че любимата жена със мен е
и за туй не се тревожех.

На сутринта болеше ме глава
• от приказка това е по-банално.
Ужасно сам.
Изчезна вечерта. И всичко мило.
Във студеното пространство.

Metala, поздравления, много ми харесват твоите стихове, направо бъркат в душата!